54. Мисис Рийвз ми купува зимно палто

Годината 1930 е знаменателна за американците. Това е годината на голямата депресия и признаците й можеха да се видят ясно по нюйоркските улици. През студен ветровит ден на един ъгъл стоеше човек, загърнат в сакото си с няколко ябълки за продан. Продаваше ги по една. Картината бе тъжна и трогателна. Той трепереше от студ и молеше минувачите с ябълка в ръка. И това в най-богатия град в света! Бях изумена. Мисис Рийвз ме заведе в един евтин магазин и ми купи зимно палто - първото ми цветно палто в живота - ново, хубаво. В пансиона бях носила старо, тъмносиньо униформено палто, което мис Блякбърн ми бе подарила при пристигането ми. Сега имах бежово вълнено палто, с кафява кожена яка! Колко радостна се почувствах! И като си помисля, че и днес старата мисис Рийвз живее в Калифорния и дори ми писа, а аз още не съм й се отплатила за добрините, ме става тежко на сърцето. Дано сторя това, докато тя е още на земята. А мога ли да изброя хората, които са ми сторили добрини в живота - те са толкова много! Друго не мога да направя, освен да върша това, което са вършили за мен през целия ми живот. А случаи не липсват. Една неделя тя ме заведе в новата "Фосдик катедрала", която е изградена в старинен готически стил и също има розетни прозорци. Когато влязохме, свиреше орган и слънчевите лъчи обагряха с многоцветни струи насядалите пасоми и сивите стени. Изживях тържествен миг, който ме пренесе във виенската катедрала "Св. Стефан" и в "Нотр Дам" в Париж. Тук, в Новия свят навсякъде се стремят да възстановят старите европейски стилове в архитектурата, затова в някои градове се срещат сгради с фасада на Партенона или на римските импозантни здания. Бели колони на дървени сгради не са рядко явление в Нова Англия. Барокът и готиката също се срещат на много места. Имената на градове и селища често повтарят тези на европейските градове като Ром, Сиракюз, Одеса, Нейполс и др.

Но покрай забавните ми ескапади в Ню Йорк, непрестанно ме гнетеше нестихващия човешки поток от коли и хора. Толкоз хора на малкото пространство, което заема града, всички забързани, замислени, устремени към нещо - реката непрестанно тече, но накъде отива? Къде се влива? Като че ли никъде. Чувствах се уморена от големия шум. Вечер късно се връщахме с подземната железница, чиито автоматични врати се затваряха бързо за мой ужас и веднъж се затвориха върху палтото ми, което остана наполовина отвън. Тълпи, гъмжило! По цяла нощ улиците бяха претъпкани с хора - и това бе 1930 година. Не мога да си представя Ню Йорк днес.