16. ПРИКАЗКА ЗА ТРЪНЧЕТО

С. Б. Л. [Само Божията Любов]

Край нива златна изкласила
где зреят житени зрънца,
трънче малко бе израсло,
и само, то чезнеше в тъга.

Всеки ден се то прислушва
в тихий шепот на зрънцата,
и свойта участ веч оплаква,
о, как богати са житата!

Ще дойдат благите човеци,
и с песни ще ги отнесат,
на хармана весело ще пеят,
и в хамбари светли приберат.

Злочеста участ! - и заплака
в горест трънчето тогаз,
и като погледна към небето,
молба отправи с кротък глас:

«Кому, о, Боже, съм полезен?
Кой ще мен погледне с любов?
Всеки,който ме докосне,
да бодна само съм готов.

Добро аз искам да направя -
на някой болка изцеря,
вместо хула - благодарност,
усмивка светла да даря.»

Търпеливо и с надежда
ден донесе му съдбата,
жилцето си да забие,
на човек - злодей един в ръката.

С вик отскочи той ожилен,
смутен в трънчето се взре.
- Измама исках да направя -
и разкаяние лицето му огре.

А нашто трънче възродено
от бодилче в сладък плод,
песен радостно запя,
песен за ДОБРИЯ БОГ.

19.XI.1942 г., ИЗГРЕВ
Целува десницата Ви Свята Вашата ученичка Милка.