14. «УРЕДИ ДИ СЕ ВЪПРОСЪТ?»

Беше красива звездна вечер. Вечерях в палатката си и излязох към полянката. Пред салона бе поставен големият далекоглед и Учителят с група братя и сестри наблюдаваха звездните светове.

Присъединих се към групата. Учителят обясняваше на кои планети какви същества живеят и какво е разстоянието между звездите - неща, извънредно интересни, нови, нечути дотогава, но... далечни.

Безгрижни хора! Разговарят се за живота на звездите, а аз не мога да се справя с живота на Земята! - угрижена, така разговарях със себе си, защото след два дни беше падежът на полицата ми в заложната къща. Трябваше да платя 500 лева лихва. Срещу пет хиляди лева бях заложила всичкото бижу на майка си и ако не внесях навреме лихвата, щеше да пропадне, както пропаднаха наскоро двете пишещи машини... Трябваха ми 500 лева. Това бе животът, а звездите... Далечни приказки - мислех в себе си.

«Учителю, кажи нещо реално! Кажи ми откъде да намеря 500 лева? Дай разрешение на всекидневните проблеми!»

И докато в моята глава се въртяха 500-те лева лихва, които трябваше да заплатя, другите слушаха с интерес обясненията за звездните светове.

Не дочаках края на звездните разговори, прибрах се и дълго не мржах да заспя. Мислех си: от кого бих могла да поискам пари? Сетих се за брат Стоименов. Той беше заможен, но не го познавах. Никога не бях говорила с него. Как тогава да му поискам пари? Поздравлявахме се като съидейници, но не бяхме си чули гласовете. Как ще повярва, че ще му ги върна?... Кучето, моят пазач, изръмжа нещо насън и ме подсети, че трябва да заспивам. Беше вече твърде късно. Нощната тишина ме унесе. И с тези мисли заспах.

Сутринта набързо се приготвих и тръгнах през гората за игрището, където ме чакаха децата. Преди да вляза в гората, покрай мене мина брат Стоименов, за когото предишната вечер се бях сетила. Отново ми мина мисълта да поискам от него назаем, но нямах кураж. Поздравих го и се разминахме. Същия ден вечерта, след работа, отидох в колониала на Изгрева да си купя нещо за вечеря. Сепнах се, когато видях и него там.

«Странно, това вече не е случайно - казах си. - Ако още веднъж го срещна, ще му поискам заем. Нали сме от едно братство!» Убеждавах се мислено, а нямах и никакъв друг изход. Може би не беше случайно, че почнах да го срещам по два пъти на ден - нещо, което досега не бе се случвало.

На следната сутрин пътьом се отбих при брат Тахчиев. Но ето, че почти веднага след мен влезе и брат Стоименов. Тогава вече събрах целия си кураж и казах:

- Брат Стоименов, искам да поговоря нещо с Вас.

- Да, аз минавам през гората, може да си поговорим - отвърна той и тръгнахме.

В първия момент ми се искаше дърветата да сведат клони и да закрият лицето ми. Толкова се стеснявах.

- Е, сестра, казвайте - какво има? - запита той

Трябваше да се говори и започнах:

- Моят баща беше търговец - бижутер във Варна. Преди няколко години при една сделка с Англия загуби. Води дела, но... напразно. Всичко загубихме. Сега сме дошли в София при баба ми. Седем души сме на една заплата. Баща ми е отчаян и възрастен вече. Трудно живеем. Често залагам неща в заложната къща с голяма лихва и после или успявам да ги възвърна, или пропадат. Сега съм заложила всичкото бижу на майка си за 5000 лева и давам месечно по 500 лв. лихва. Този месец не мога да внеса лихвата. Бихте ли ми заели 500 лева за известно време? Рискувам да загубя бижуто, да пропадне - така, както пропаднаха и много други неща - на един дъх изказах всичко и спрях.

- Добре, сестра, ще Ви заема. Кога е падежът? - Думите му прозвучаха спокойно, тихо.

- Падежът на полицата е днес.

- Тогава къде да се срещнем в 5 часа след обяд? Къде е заложната къща?

- Можем да се срещнем на площад «Св. Неделя», пред часовника. Там наблизо е и заложната къща.

Вървяхме през гората. Върховете на дърветата се преплитаха и образуваха зелен свод над пътеката. За момент се огледах. Стори ми се, че вървим по друг път - изведнъж така ми бе просветнало, такъв товар падна от раменете ми! Скоро стигнахме до трамвайната спирка. Брат Стоименов се качи на трамвая, а аз продължих пеш към игрището.

След обяд помолих колежката да ме замести през последните два часа при децата, за да бъда навреме на уреченото място. Брат С. беше там. Отидохме заедно в заложната къща. Помолих за моята сметка.

Смутих се, като видях, че брат Стоименов започна да брои много пари.

Лихвата е само 500 лева - му прошепнах тихо.

Защо ще плащаш грешни пари? Ще платим всичко сега, а ти ще ми ги върнеш когато можеш и по колкото можеш.

Така той даде 5500 лева и взехме цялото заложено златно бижу на майка ми.

Това ме смая. Такъв жест! И то от непознат човек... Чудно!... Невероятно! Не можах да намеря думи да му се отблагодаря. Дълго настоявах предметите да останат у него, докато му издължа сумата. Едва го склоних да ги вземе. Всеки месец му носех известна част от сумата, докато изплатих всичко и занесох у дома на майка си златните й спомени от татко.

Така по Божия път се уреди този въпрос.

А ето най-интересното от случилото се.

Два дни след благополучното уреждане на въпроса, група, начело с Учителя, тръгваше за Рила. През цялата нощ лампите пред салона светеха. До късно кръстосваха братя и сестри, стягаха денкове и палатки, мереха и сортираха багажа. Групата, която тръгваше с Учителя, винаги биваше най-голяма.

В зори, към 3 часа, целият  Изгрев беше на крак. Едни тръгваха, други изпращаха. Учителят загаси лампата на горницата и цял сияещ, в светли дрехи, с бяла панамена шапка и с бастун в ръка, слезе по стълбите и се спря на площадката пред салона.

Всички тържествено запяхме «Братство, единство... »

С радостен трепет изпращачите един по един Му целувахме ръка.

Дойде и моят ред.

- Уреди ли се въпросът? - прошепна ми засмян Учителят.

-Да, Учителю, много Ви благодаря!

Поех десницата Му с двете си ръце и с гореща благодарност я целунах.

Това остана незабелязано от никого.

Но аз разбрах, че Този, Който говореше за звездите на Небето, мислеше същевременно и за душите на Земята.