7. Писма до моя брат

7.1. Защо искаш да бъдеш обичан?

23. IX. 1940 г., БРЕЗЕ*

Мой мили братко, снощи те сънувах. Вървяхме двамата с тебе из една улица. Аз те водех за ръка, както някога, и ти беше не както сега голям, а малък, какъвто беше, когато аз напуснах бащиния ни дом и те оставих невръстно дете. В съня сякаш годините не бяха изминали и ти пак бе онова малко братче, което аз така много обичах и за което ми бе радост да се грижа.

Ти плачеше, а аз те утешавах, и утешихте. Сълзите ти престанаха и твоите хубави очи ме погледнаха със светла радост. Когато се събудих, аз не можах да заспя до сутринта и си мислех за теб. Колко хубаво би било, ако да можех и сега, както някога и както снощи в съня, да мога да те утеша! Ти страдаш, пишеш ми, че ужасно страдаш, но уверявам те, ти страдаш, защото искаш. А всеки страда, когато не му дават това, което той иска. Ти искаш да ме убедиш, че обичаш и въпреки това страдаш. Не, мили братко, ти не обичаш, а искаш да бъдеш обичан и оттам произлиза всичката твоя болка и всичкото обезсмисляне на живота ти. Защото обичта сама по себе си е най-красивото чувство, най-свещеното преживяване, което като благоуханието на много цветя изпълва душата на човека. Този, който обича, е доволен, защото обичта носи всичко в себе си и дава пълнота в живота. А ти страдаш не защото обичаш, не, а защото мислиш, че не си обичан... Не те упреквам за това, не, ни най-малко, но само искам да ти кажа да не смесваш обичта - която сама по себе си е музика, светлина, радост, красота - с искането да бъдеш обичан.

Зная, всяко човешко сърце иска да обича и да бъде обичано - но преди да поискаш да ти дадат - ти давай. Преди да поискаш да те обичат - ти обичай. И тогава Природата, която е самата Разумност - никога няма да те лиши от това, което на теб е най-необходимо. Но и друго знай - че природата дава на човека това, което му трябва и ако нещо му отказва, то сигурно е, защото той не е в хармония с нея, или не върши това, което тя е определила да стори той. Защото никой работник не е лишен от заплатата си. И ако тя те лишава теб от нещо съществено, то знай, че сигурно иска с това да те коригира в нещо в твоя живот. И вярвай, че когато ти вършиш и изпълняваш това, което тя е определила да извършиш, то нито за минута няма да бъдеш лишен от каквото и да е - камо ли от една обич, която е така необходима за човешкото сърце.

7.2. Обичай и вярвай, но не доближавай до човешкото

Казваш ми в писмото си, че момичето, което мислиш, че те обича, сега ти дава всичко, освен онова, което ти искаш и търсиш. Защото ти копнееш за една душа, която да е струна, която да дава отзвук на твоята душа. Ти мечтаеш за едно същество, което да те разбира, за едно сърце, което да те обича и да ти бъде верен другар в живота. Зная какво търсиш, разбирам това, за което жадува душата ти и ще ти кажа, че както ти търсиш тези неща, трудно ще ги намериш. Защото това, за което копнее човешката душа, не е от Земята и не може да му го даде земен човек. Не ме разбирай криво, но послушай ме по-нататък, за да ме разбереш.

Всеки човек е носител на частица от Бога, всеки носи в себе си искрица от Божественото и тъкмо това е, което дава красота и смисъл на всичко друго. И във всеки човек има вложен спомен, или някъде в съзнанието или свръхсъзнанието, идея за това - Божественото, красивото. И човек се стреми и го търси несъзнателно - като слепец, който е пил някога вода от бистър кристален извор, но след това го е загубил и тръгнал отново да го търси. И при всяко шумолене, при всеки ручей, той се спира и казва: «Ах, ето, този трябва да е онзи чист кристален извор, от който съм пил някога!» И тогава коленичи, втопява си устните, но след няколко глътки става и казва: «Не, не бил този изворът» - и тръгва да го търси отново. И в това си търсене той се спира при много ручеи и все не е той, и все не е той истинският...

Това са то влюбванията и разлюбванията. Това са очарованията и разочарованията. И докога? Докогато човек най-първо прогледне и потърси с отворени очи истинския, верния - първия извор - Бога. И когато пие от Него, той ще намери това, което той цял живот е търсил и най-после е намерил... И тогава ще разбере, че всички онези ручеи, от които той е пил, са излезли пак от Бога, но в тях е имало много и различни примеси...

Разбираш ли ме? Колко много бих искала да се изразя тъй, че да ти е ясно и да ме разбереш правилно. Не мисли, че с всичко това искам да ти кажа ти да не обичаш момичето, което иска да ти подари своята обич, но само това, да не искаш от нея повече, отколкото тя може да ти даде, за да не дойде след това разочарованието.

Ето, ти най-напред си я видял и си казал: «Тази е, която търсих, тази е, за която душата ми е жадувала» - и обикнал си я. Но минало е време и ти със скръб ми казваш, че тя не била това, което си очаквал, това, което си търсил. Че ти жадуваш за обич, която да ти дава стимул в живота. Че жадуваш да бъдеш обичан от същество, което да ти бъде другар в живота - да може да споделиш всичко с него - и радости, и скърби, и мисли, и устреми... И защо стана всичко това? Защо дойде разочарованието и скръбта? Защото ти, когато беше по-далеч от нея, виждаше красивото, благородното - Божественото. Но, когато се доближи близко, дойде човешкото съвсем близко до очите ти и ти видя него, а изгуби Божественото. Как? - ще ме попиташ ти. Ето как. Слънцето грее и дава обилно своята светлина, но ние даже, ако сложим нашата собствена длан близко до очите си, то тя ще ни попречи да видим Слънцето. Една нищожна стена може да ни лиши от благодатните лъчи на Слънцето. Тази стена е човешкото в човека. И когато ти си се приближил съвсем близко до него, то тя ти е попречила да бъдеш обливан от благодатните лъчи на Божественото. Затова никога не се приближавай толкова близко до хората, че тяхното човешко «аз» да ти попречи да виждаш тяхното Божествено.

А знай, че ти ще намериш истинска радост, истинска пълнота и смисъл в живота, когато обикнеш Бога.

7.3 Онзи, Който бди над всички

Питаш ме къде да намериш Бога. Нима не си Го видял в красотата на звездната нощ? Нима не си Го видял в светлината и топлината на Слънцето? Нима не си Го съзрял в бистрия ручей на планината, когато ти жаден коленичиш пред него и втопяваш сгорещените си устни? Нима не си почувствувал величието Му, когато си бил изправен на някой висок планински връх и гледаш обширните разстлани пред теб хоризонти? Нима никога не си Го видял в кротките очи на милостивите, в протегнатата ръка, даваща подкрепа, в парчето хляб, когато си бил гладен, в тихите топли думи, когато си бил скръбен, и най-после - в светлината, която избликва от очите на обичащите. Той е във всичко и във всички - и пак повече от всичко Той е във всичко, което е добро, което е красиво, което носи в себе си живот.

Той е, Който дава плодородието на земята, изобилието на плодовете, красотата и аромата на цветята. Ти поне си учил и знаеш, че нищо в природата не става без причина. Нима трябва да си помислиш, че часовникът има своя майстор, който все пак е твърде прост в сравнение със Слънчевата система, а милиардите звезди си нямат свой създател?

Никога ли, когато си бил крайно измъчен, не си чувствувал негде дълбоко в душата си някой тихичко да ти пошепва, че всичко ще се оправи? И заедно с тези тихи думи, не се ли е изпълвала душата ти с благоухание на невидими цветя?

Никога ли не ти се е случвало да получиш помощ отневиделица, когато най не си очаквал? Ето, в този тих глас, в тази ненадейна помощ седи Този, Който бди и се грижи за всички. Обичай Го и уповавай на Него.

7.4 Природата е разумна

Ти казваш, че в живота си винаги си чувствувал, че има нещо, което ти помага. Че всякога в най-трудните моменти незнайна ръка се е протягала и ти е давала необходимата за тебе помощ. И ти мислиш, че това е нашият баща, отишъл си толкова рано от земята и оставил ни малки деца. Но, мило мое братче, ако ти вярваш, че нашият баща и оттам, и от другия свят милее и се грижи за нас, то кажи ми, Бог, Който ни е създал всички, не би ли милеел и ни обичал поне толкова, колкото баща ни? И, ако ти не можеш да отречеш съществуванието на баща ни даже, когато не го виждаш вече, а си го чувствувал много пъти край себе си и реално си сещал неговата помощ и подкрепа, то кажи ми, Кой е Този, Който му продължава живота и отвъд смъртта? Кой е, Който му дава сили, да може щото той и оттам да ти помага, когато си в нужда?

Изворът може да извира, когато има вода. И лампата - да свети, когато има газ в нея - и човек,, било в плът или като душа може да живее, когато има живот в него - или има откъде живот да се влива в него.

Ти често казваш: Природа, или Природата е направила това или онова. А какво е според теб Природата? Имали Природата съзнание, разумна ли е? Или е една сляпа и неразумна сила, която създава нещата безразборно? Защото много пъти с Природата се обясняват нещата и като се каже веднъж Природа - то като че ли от само себе си всичко се разбира и обяснява. Но интересува ме, как ти мислиш за Природата. Ако тя според тебе е създала хората, то те естествено, ще признаеш ти, че са разумни. Е, как тогава Природата, ако е сляпа и неразумна, която често пъти идентифицират със съдбата, може да създаде разумни человеци, които да мислят и разсъждават, и които най-често искат да станат господари на съдбата и Природата? Възможно ли е глупавото да създаде разумното? Може ли невежеството да създаде знанието? Значи предполага се, че човек, който е разумен, е създаден от по-разумен и че Природата, именно, е този резервоар от разумност, от който може да черпи човек разум.

А често пъти чувам да казват, че Природата е неумолима, хладна. Че Бог е жесток. Чудно, много чудно. Ти, който понякога казваш, че Природата не ти е дала това, което ти е потребно, че тя те е лишила от нещо съществено и следователно не е била справедлива към тебе - значи не е била достатъчно любяща. Питам: кой вложи в тебе това любящо сърце? Кажи ми: кой вложи тази обич в гърдите на майките, с която откърмват своите деца? Кой вложи тази любов в сърцата на бащите, та те цял живот работят неуморно, за да създадат по-добри условия за своите синове и дъщери? Кой вложи тази обич в душите на младежите, че те се обикват понякога дори от пръв поглед? Защо казват понякога: «Изчезна обичта ми»? Значи тя е дошла отнякъде, гостувала е на сърцето му, и после го е напуснала. Отгде е дошла и къде е отишла?

И този, Който влага в човекът обичта, безразлично с какво име ще го наречем - дали Природа или Бог, нима мислиш, че Той по-малко може да ни обича, отколкото ние самите помежду си? Той - Този, Който е Източникът на любовта, нима може да не ни обича и да бъде жесток? И тогава знай, че ако нещо ти се отказва, то е тъкмо защото природата те обича и то е за твое добро.

Вярвай и се надявай!

7.5. Смисълът на живота

Когато ти се роди, аз бях на десет години. Колко хубави часове съм прекарала край твоята люлка, пеейки ти песничките, които бях учила в училището. Колко много съм си мечтала кога ще пораснеш и да мога да те водя за ръчичката из двора или градината! Твоите гукания са ме изпълвали с възторг, а първите ти думи са ме правили необикновено радостна.

Когато ти прохождаше, неведнъж съм ти подавала голяма червена ябълка и твоите устремени в нея очи караха твоите малки крачка да пристъпват няколко крачки... Как съм тичала из нашия обширен двор, когато майка ни беше направила сладката пита по случай твоето смело прохождане!

В привечерните часове, когато здрачът бавно е забулвал стаята, колко пъти очите ти са блестели с особен блясък, слушайки чудните приказки, които ти разправях...

За мен бе необикновена наслада да те водя винаги със себе си и да ти разказвам какви ли не истории, за да си по-знающ от твоите връстници.

Но един ден аз трябваше да те оставя - ти беше още дете. И неведнъж през годините, когато не те виждах, те сънувах, че отново съм при теб и ти измислям различни игри в голямата ни градина...

Когато след години се върнах и те видях - о, ти беше вече юноша... Твоите очи гледаха - и съзрях в тях дълбочината. Твоите устни говореха - и виждах по тях да напират много въпроси. Твоята походка се бе изменила - ти бе се толкова много променил. И изведнъж сърцето ми проплака - пожалих, че ти не си дете, че не мога отново да те притисна до себе си и да целувам твоята малка главичка, както някога. Сега ти ме гледаше с изпитателен поглед и търсеше, може би, както мене, спомена от миналото, който като мост да се прехвърли между миналото и сегашното и отново да се почувствуваме близки... И наистина станахме - макар че между нас имаше едно пространство, което беше създало изминатото време...

Тогава, помниш ли? Ти беше на кръстопът. Въпросът за смисъла на живота пареше мозъка ти и не даваше мир на духа ти.

Животът ти се виждаше огромно море, по чиито вълни се люшкаше твоята малка лодчица. Хилядите страдания човешки ти се виждаха безсмислени и ти не можеше да останеш равнодушен пред тях. И помниш ли онази привечер, когато вървяхме с тебе, връщайки се от планината, когато ти с глас, в който трептяха сълзи, ми казваше, че не можеш повече да живееш, че този безсмислен свят и живот те докарват до отчаяние, защото ти не можеш да видиш в нищо никаква разумност и никакъв смисъл. Тогава аз те хванах за ръката и ти говорих - много ти говорих. Какво точно - сега не мога да си спомня, но помня само, като че ли времето, което ни бе разделяло, бе изчезнало и пак бяхме станали аз - твоята обичаща сестра и ти - моето малко свидно братче. Ти тогава притихна - сякаш бурята в тебе, която те грозеше да разруши всичко, отмина и само ехото от тътнежите още караха да се повдигат в конвулсии младежките ти гърди...

Минаха отново години - аз свикнах с мисълта, че ти си вече пораснал и тогава неведнъж виждах моите мисли като ехо да изникват и в теб и моите стремежи да вълнуват и теб. И тогава разбрах, че душите са свързани с невидими нишки, по които състоянията, мислите, чувствата и стремежите по-лесно преминават и се преливат, отколкото по вънкашните видими човешки пътища.

Ето, сега ти си далеч. Може би сега, когато ти пиша, ти седиш на брега на морето на някой камък и гледаш огромната шир, а мисълта ти лети, лети и идва при мен. И отново ме питаш както някога за вълнуващите теб въпроси. И кое ни свързва нас двамата? Свързва ни онова невидимото, но най-необходимото за човека - обичта, а тази обич идва от Първопричината - от безкрайния океан Любов - Бог. И значи всички живеят и се движат в обичта, без която няма смисъл и цел в живота. Значи всички се движат и живеят в Бога, без Когото няма смисъл и цел в живота.

7.6. Животът е най-хубавият дар от Бога

26.IX.1940 г.

Казваш, че животът бил лош. Че той ти поднасял това, което ти не желаеш, а ти отнема онова, което най-много би искал. Но знаеш ли ти какво е животът? Онова, което кара всичко да живее, не може да бъде лошо. Животът е най-хубавият дар от Бога, на който ние само можем да се радваме, и без който не бихме били живи. Животът е онзи поток от сили, който преминава през всичко и го оживява. Животът е туй, което кара цветята да цъфтят, дърветата да растат, слънцето да изгрява и хората да живеят. Животът е най-хубавото, най-чистото, най-прекрасното нещо, към което ние се стремим всякога и през всичките времена. А това, което ти наричаш живот, уверявам те, то са примеси, които не са живот, както и калта, която се намира във водата, не е вода.

Обичай живота!

Животът никога не отнема, той само дава. И където мине, той познава се, защото там никнат тревите, цъфтят дърветата и текат изворите. Друг е, Който ни отнема и дава - и то винаги с оглед на нашето собствено добро. Защото знай, че ако човек би получил всичко, каквото иска - той би заспал. А твърде често с нашите неизпълнени желания, природата ни държи будни и с това ни приучва да се стремим все по-нагоре и все по към красивото и хубавото.

7.7. Обичта е непреривна и вечна

Пишеш ми, че никога няма да обичаш втори път тъй, както си обичал някога твоята приятелка флора. Че заедно с отдалечаването на нея, като че ли в теб е настанало едно безразличие, пустота и липса на импулс за работа. Че ти не си вече предишният, който с радост ставаше призори, за да учи изпитите си, само и само да я зарадва с това. Че нещо е прекършено в тебе завинаги. И че момичето, с което сега запълваш живота си, далеч не може да бъде онова, което е била флора и затова дните ти приличат като осветени не от слънце, а от слаба свещ... И всичко ти се вижда бледо, безразлично.

Но, братко мой, писах ти и по-рано, че ти говориш за обич, а всъщност искаш да бъдеш обичан. Казваш: «Никога няма да обичам тъй, както съм обичал Флора.» Защо това минало време? Защо говориш за нея като за нещо отдавна минало? Защо ти си отрязал сам корените? Защо ти си отрязал корените, с които си всмуквал жизнени струи? Обичал - а защо не обичаш и сега? Тя те оставила, отдалечила се - та нима това е наистина предлог, за да пречупиш сърцето си, да изтръгнеш от корен онова благоуханно цвете в душата си, което се нарича обич? Кой ти пречи и сега да я обичаш? Има ли закон, който да заповядва на сърцето ти да я обича? Има ли закон, който да запрети на мисълта ти да не мисли за нея? Има ли закон, който да запрети на душата ти да не се радва на приятелката ти? Не, няма. И едничък, който те осакатява-това си сам ти! Защо се сърдиш тогава и защо упрекваш природата? Природата ти е дала свобода да обичаш - свобода, която не е отнела на ничие човешко същество - защо ти тогава я наричаш жестока и несправедлива? Природата ти казва: обичай когото искаш и колкото искаш, но знае едно - свободен си да даваш, но не и да искаш. Свободен си да обичаш - но не и да искаш да те обичат. Защото както Природата не те насилва теб да обичаш този или онзи без твое желание, така не може да насили и ничие човешко да те обича теб, защото ти искаш това. Но Природата е дала най-хубавото - казва: който обича, ще бъде обичан. Който дава, ще му се дава. Какво искаш повече? Тя казва: не можеш да обичаш едного човек, без да събудиш и в него обич към тебе, макар и най-малката. Значи от теб се иска само едно - да обичаш широко, пълно и безрезервно - и ти ще бъдеш радостен, и животът ти ще се осмисли. Пусни обичта да минава свободно в сърцето ти и не се ограничавай от мисълта, че тя се е отдалечила, че не иска да й пишеш, че не желае да те вижда. Обичта сама по себе си ще ти даде стимул и радост в живота. Че тя не иска да й пишеш! Нима може тя да ти забрани да й пишеш? Не! Тя може да ти забрани само да не й ги пращаш писмата, но не и да й пишеш. Какво ти пречи да й пишеш най-хубавите писма и да ги не пращаш? Тогава всичко, което е набрано в сърцето ти, то ще се излее - и ти ще бъдеш жив цвят, който благоухае. Носи в душата си красивата обич и помагай на всички, които можеш, заради нея, и в името на нея...

Обичай я безгранично!

7.8 Обичта е реална, но е неръкотворна

Разбирам те, когато ми казваш, че не можеш така да обичаш, както ти казвам аз. Че ти искаш едно живо същество, което да ти каже няколко думи, с което да покаже, че те разбира, искаш да има една топла ръка, която да се сложи на ораненото ти сърце и да го излекува. Чувствуваш нужда от реално приятелство - от човек, с когото да говориш, да се разбираш и да общуваш. Че ти си човек, и не можеш да се храниш с нереалности, каквито аз съм ти писала.

А какво всъщност е реалност? Ти мислиш, че само това, което се вижда и пипа, е реално? Но нима ти си виждал някога обичта? Нима ти си виждал милосърдието? Нима ти си виждал състраданието? Не, не, ти никога не си ги виждал такива, каквито са те, и въпреки това живееш в тяхната реалност и никога не си се усъмнявал в съществуванието им. Ти си виждал само проявлението на обичта, на милосърдието и състраданието, но проявлението още не е и самата същност. И много нереални неща бих ти изброила, с които човек живее и без които не може, макар че никога не ги е видял и пипнал. А това, което искаш ти, то е вече обект, който да приеме твоята обич и сам да бъде носител на обич, която пък ти да приемеш от него. Това е хубаво, но не мислиш ли, че този обект, който ти търсиш и искаш, няма да ти дотегне скоро? Досега нима ти само една приятелка си имал? Не. И само флора остави в душата ти дълбока бразда - първо, защото тя наистина бе малко по-различна от другите момичета, и второ, защото нейното навременно отдалечаване направи щото човешкото, обикновеното у нея да не засенчи Божествено красивото у нея и с това ти продължаваш да го виждаш и досега. И не мислиш ли, че Природата с това не иска дати създаде най-красивата обич, която може да има на земята? Да обичаш, само да обичаш без сенки - с всичката пълнота на сърцето си. И това ще бъде един малък нюанс на Божествената любов, която винаги дава, изобилно разлива всичко над всички, без да иска. Защото ние сме потопени в огромния океан Любов и тъкмо благодарение на нея ние имаме живот и всичко, което ни е необходимо за живота. Но ние, не виждайки и не чувствувайки този огромен океан от обич, който всеки ден ни дава слънце, светлина, храна и въздух, вода - без да ни поиска в замяна на това нищо - и искаме като прасенцата малко трошички от някоя малка вадичка и плачем, когато тази вадичка не иска да ни даде няколко капчици от водата си! Наистина, не сме ли смешни? Но не те упреквам - на малкото дете водица се дава с малка чашка, за да се не задави - пък ми се струва, че ти вече подрастваш и Природата иска да покаже Себе си - големия океан обич - и като пиеш от нея, няма да тъгуваш, че малките вадички, които носят пак същата вода, не ти дали да пийнеш. Не, тогава ти ще имаш такова изобилие, че ти ще им даваш на тях.

7.9 Обичта е реална, но не е от Земята, а е в небесата

Казваш, че трудно ме разбираш, защото аз съм клоняла все към нереалното, към светове, които не са на Земята и които теб са, ако не чужди, то поне достатъчно далечни - а ти би искал да живееш тук, на Земята, между хората, а не между облаците.

Наистина, братко мой, човек е на Земята, но не е само от Земята. Ти, който искаш да живееш на Земята, защо търсиш обич? Нима обичта е от Земята? Ако беше от Земята, не би гостувала в човешките сърца, и не би ги оставяла после. Защо ти търсиш различни добродетели в момичетата, които срещаш? Нима добродетелите са от Земята? Не!

Какво различава живия човек от трупа? Когато видиш един жив човек и един умрял до него, тогава най-добре ще разбереш кое ги различава и ще видиш, че тъкмо нереалното ги различава, а не реалното - казвам «реално» според твоите понятия. И тъкмо това нереално е, което не е от Земята. Което идва на Земята, оживява я и я прави жива. Разбираш ли ме? Онзи живот, който прониква всичките човешки клетки, нима ти си го видял? Ти виждаш да се движи човек, да яде, да говори, но това е проявлението на живота. И когато животът започне да изтича от човек, той започва да линее. Реалното - видимото и осезаемото според теб е там - но невидимото започва да си отива... животът. Тогава кажи ми, как искаш да живееш само на Земята, със земното, без невидимото и нереалното?

Човек прилича много на дърво - корените му наистина са в земята, но стеблото е над земята, а клоните - във въздуха - горе по небесата, както ти се изразяваш. И човек, както е на Земята, естествено е, не би могъл без корени - без плът, но и корен само без стебло и клони е негоден чукан. Затова, уверявам те, и най-големите материалисти на Земята не могат без нематериалното - без нереалното. И аз бих ти казала, че това, което наричаш нереално, е истински реалното - защото то е същественото. Трупът на човека си остава, но животът го напуща и продължава своето съществувание, когато трупът ще изчезне постепенно.

Затова казвам ти, познай Реалното и живей в него.

7.10. Откъде почва истинското приятелство

Питаш ме какво да правиш с момичето, което сега считаш приятелка? Ти си разбрал, че не можеш да свържеш живота си, защото тя не е това, което би искал да бъде и затова вашият съвместен живот би бил невъзможен. А тя те обикнала и те обича така много... И твоето отдалечаване неминуемо би й причинило много и много страдания... Тя не можела да си представи едно безконечно приятелство, което няма да свърши с брак, а ето, ти се отдръпваш и не можеш да й обещаеш това... И ти страдаш и заради нея, и заради себе си... Защото все пак, тя е била едно добро и честно момиче, което би била добра другарка за другиго, но не и за теб.

Ето какво, хубаво е човек да мисли преди да е скочил във водата, защото като е вече във водата и не знае да плава, излизанието е по-трудно. Бих казала, че по-добре би било да мислиш по-рано дали да се сближаваш с това момиче, отколкото като си се сближил вече. Защото знай, че в живота всичко се плаща - и че това, което ти направиш на другите, ще се направи и теб.

Хубаво би било, ако твоите отношения с момичетата оставят в душите им красив и светъл спомен за теб, когато се разделяш с тях, а не скърби и страдания. Скърбите и страданията показват, че ти си се приближил повече, отколкото трябва и че човешкото се е намесило. Защото там, гдето е само Божественото между хората, там няма скърби, няма страдания - там има само светлина и радост. Бих желала твоята дружба с приятелките ти да им носи импулс за работа и вдъхновение, но не и сенки и горчивини. Радвала бих се, ако всяко едно момиче, което те е познавало колко-годе, да си спомня за тебе с радост и в душата си да носи светъл образ за тебе. А това ще бъде, когато ти ги обичаш истински, а истински обича този, който пази! Когато обичаме една статуя, ние я пазим. Когато обичаме най-малкия предмет, ние го пазим, а когато обичаме живия човек, ние ставаме безкрайни егоисти и търсим само нашите най-често човешки радости и забравяме да пазим любимото същество от излишни скърби и страдания.

Ти казваш, че за нея е неразбираемо приятелство без бракът да бъде естествено последствие. Това е напълно естествено. В съзнанието или подсъзнанието на жената лежи горчивият опит на хиляди поколения жени, които много скъпо са заплатили своето доверие. Защото последствията винаги са лягали на нейните плещи. И Евгения, като жена, не може да не носи в себе си като наследство от нейните предшественици тази опитност.

Затова бъди внимателен, бих казала много внимателен към нея и повикай на помощ не реалното според теб, а най-реалното - Бога - според мен, и дано Той даде най-доброто разрешение на твърде заплетената ти работа. Но, повтарям, бивай с нея и с другите момичета на такова разстояние, че да им носиш само светлина за техният ум, топлина за техните сърца, но не и да ги изгаряш и с това им причиняваш страдания. Гледай Слънцето - стои толкова далече от Земята, колкото е необходимо за нейният живот и напредък. Научи се да обичаш като него.

7.11 Обичта е храна за душата на човека

Казваш ми да се не усмихвам, като чета писмото ти. Не, наистина аз гледам сериозно на нещата и никога няма да се усмихвам на неща, бих казала, свещени.

Ти питаш може ли да живее човек без да пие. Не, уверявам те, не. Докато човек е на Земята, той все трябва да пие - но какво? Вода! Човек не може без чувства - и тези чувства трябва да се хранят и поят - но с какво? С обич, която не носи сенки и страдания на хората. А обич, без сенки е само Божествената.

Нима, казваш ти, може човек да е жаден и да не втопи устните си в чаша вода, или извор? Наистина, ако ти намериш извор-пий, но този извор после да ти не поиска такса, загдето си пил. Ако някой ти поднесе своите устни - тъй както би ти поднесъл чаша вода, за да утолиш жаждата си, и не ти поиска отплата - пий и благослови. Защото наистина си пил чиста вода, в която е нямало корист и цел. Този, който ще ти поднесе своята обич, без да ти поиска в замяна на това нищо - наистина тази обич заслужава благословение.

7.12 Да виждаш проявлението на Бога у мъжа и жената

Ще ти разкажа една случка. В английската легация е служило отдавна, много отдавна едно момиче. То е поразявало всички със своя благороден характер и необикновена красота. Мнозина са се приближавали, но всички са констатирали нейният странно затворен и недостъпен характер по отношение на техните чувства и намерения. Това момиче било винаги желана гостенка в едно английско семейство и я обичали като сестра, бих казала. Веднъж на това семейство дошъл гост от Англия - млад и с добра външност англичанин. Той бил представен на момичето, с което разговаряли известно време. Когато тя си отишла дома, домакинът казал на госта си, че това момиче е великолепно и най-главно - досега никой не е могъл да има нейните симпатии или обич. Англичанинът казал, и даже държал бас, че той ще я спечели.

Минавали се дни и седмици. Англичанинът се често срещал с момичето и говорел дълго. Завързала се дружба между тях и за обща изненада, хората от легацията често ги виждали заедно.

След колко време, не зная, англичанинът поканил момичето на екскурзия в планината. Тя отишла. Там англичанинът спечелил своя бас-там затворената и хладна българка позволила да бъде целуната.

Когато се върнали, изведнъж англичанинът променил отношенията си с нея - тъй като дружбата му е имала за цел само спечелването на басът. Вратите на английското семейство също се затворили за нея. Но англичанинът получил след няколко дни писмо от младото момиче, което го разтърсило из основи. Там видял една обич, която никога не е подозирал. Една обич голяма, светла, красива - която обича без да иска в замяна нещо за това, която подарява своята обич като пълни шепи с чиста кристална вода, без да иска някаква отплата. Той видял една обич, която трепти от чистота и красота, която се издига високо, високо, която се превръща в светлина и красота.

И неведнъж неговите стъпки се спирали пред затворените врата на къщата, където живеело момичето и неведнъж той проклинал своето заслепление и своята суета, които му попречили да види едно такова рядко благородно същество.

Когато той си отивал за отечеството, тя му казала, че за нейната обич няма време и пространство, и че за нея тази обич завинаги ще остане извор на светлина и красота, даже и никога да не го види вече. И не могло тази голяма обич да не събуди ехо в сърцето на англичанина - и не задълго останал той в родината си...

Ето, виждаш ли, братко мой, има същества, които знаят да обичат без да искат отплата, но те не са много - съвсем рядко, бих казала. В повечето жени чувството за дом, за огнище е много силно развито, а още повече чувствуват нужда и от една ръка по-мощна, която да ги пази - ръката на мъжа. Но тези жени забравят, че не е бракът, който ще осигури тяхното щастие и не е ръката на мъжа, която ще ги запази от нещастия. Но, че Бог е, Който фактически пази всички хора. И, че, ако се уповават на Него, Той никога няма да ги изостави...

Но с това не искам да ти кажа, че съм против събирането на мъжът и жената. Не! Но, ако жената вижда в своя другар проявлението на Бога чрез него, и мъжът вижда чрез своята другарка проявлението на Бога чрез нея - то двамата биха образували онова хармонично цяло - ума и сърцето, и двамата с общи сили да изпълнят Волята на Този, Който ги е изпратил на Земята - на Бога, и тогава те ще познаят истинската радост и красотата на живота.