2. Посетители от Мира на Светлината

Тъмни облаци още се стелеха по небето, когато неочаквано, като по някаква магия, те се раздраха и блесна слънцето в златна светлина, която изпълни за миг и нашата малка стаичка.

- Да - продължи Татко ми, и погледът му просия, - да, тъй бе животът ми, като днешния ден. Тъмни облаци се стелеха по небето на моята душа и мрачни бяха дните на сърцето ми. И когато Тя дойде - като сега облаците се разпръснаха, огря Тя като слънце в душата ми и стопли сърцето ми.

И Тя идваше и сядаше на леглото ми - като гостенка не от този, човешкия мир, а негде отдругаде, от друг някой свят, защото погледът й бе чист и лицето й сияеше в неземна светлина.

И пръстите й бяха нежни и щастлив се чувствувах, когато редеше понякога вещите ми по масата, защото после те ми приказваха за Нея.

И идваше Тя и оставяше след себе си благоуханието от много полски цветя. И всеки, който влизаше след Нея, ме питаше учуден: какъв е този аромат на полски цветя и тази светлина, която прониква сякаш в душата? И ако беше болен - оздравяваше. И ако тъгуваше - тъгата си отиваше и изпълваше се сърцето му със светла радост.

И идваше Тя като лек зефир и галеше челото ми. Чело, в което като мълнии се кръстосваха мисли, които биха убили обикновения човек. И тая лека като

благоуханието на цветята милувка ги гонеше сякаш и мирис от карамфили оставяше в душата ми.

И идваше Тя, като златист слънчев лъч и целуваше сутрин очите ми и шепнеше ми: «Събуди се!»

И събудих се, събудих се в нов за мен живот. И видях мира на светлината, отгдето идваше Тя.

И идваше Тя тихо, като шепота на полските треви, и милваше очите ми. Очите ми, които дотогава не бяха видели красотата на изгряващото слънце и вълшебството на звездната нощ. И учеше ги Тя да виждат Доброто в хората и света...

И идваше Тя като неземна мелодия в мен и трепваха в отзвук струните на моята душа - и познах тогава света на хармонията, гдето живееше Тя...