Трябваше да се завърши един голям обект. Трябваха работници и затова ни смесиха с криминалните затворници. Неща, които не се допускат. Но нуждата ги накара и те ни смесиха. Дойдоха при нас едни големи бабаити и нашите хора, които също бяха бабаити изведнъж се стъписаха и се смалиха. Уплашиха се от новите, защото те бяха наистина баш бабаити. Имаше един голям човек, буен, груб, невъздържан и винаги носеше нож в пояса си. Аз се правех, че не виждам ножа му заврян на пояса му като турски ятаган. Веднъж той бе до мен, говореше нещо и произнесе думата „бачкам", която бе жаргон и означаваше „работя". „Ти знаеш ли какво правиш? Защо внасяш в нашия хубав роден език такива груби думи? Тези цигански думи? Защо го мърсиш? В езикът се крие културата на един народ. Това е Словото. Това е най-чистото нещо. Ако езика си загубим, ние културата си губим. А загубим ли я, ще попаднем в робство. И като излезнеш от затвора няма да бъдеш свободен, а ще останеш роб и отвътре и от вън." Той ме слушаше стреснат. Изобщо не очакваше, че някой би посмял да му направи забележка, а особено на такава тема. Изправи се с високия си ръст, огледа всички и каза: „На никого тук не позволявам да ми прави бележка, а само на майстор Борис!" Тръгна си горд от това, че съм разговарял с него на такава тема и съм му направил бележка за културно отношение между затворниците. Това много му допадна и той се измени постепенно. Започна да чете книги, да държи в ръцете си вестници, показвайки пред другите, че ножа му, който е затъкнат в пояса е за тях, но в душата си носи нещо друго. Беше забавно да се гледа този грамаден човек с вестник в ръка. Другите им се плачеше от умиление, но не смееха дори да се усмихнат, да не би той да помисли, че другарите му се подиграват. И вместо да го унижи моята забележка както сметнаха другите в онзи момент, то стана обратното. Моята забележка за нашия чист и роден език го въздигна пред очите му. Това го промени. Той беше много доволен от тази развръзка на нещата и се отнасяше с разположение към мене. Идваше при мен, разговаряше, аз се изправях 11 стоешком го слушах. Всички ни оглеждаха и цъкаха с език. Ние двамата бяхме високи на ръст и стърчехме с една две глави над останалите затворници. После почтително се разделяхме и всеки отиваше на своето място да работи. Останалите затворници го посрещаха с уважение. Беше невероятно усещане, което изпитваха околните около него. Усещаха, че от него се излъчва и разлива нещо хубаво и прекрасно. Една човешка душа бе започнаха да се разцъфтява за доброто, което бе вложено в нея. Доброто е материалната връзка на Любовта, излизаща като Мирова Любов от Бога и връщайки се от човеците като Космична Обич на Битието.
