Любомир Лулчев (В. „Ратник на свободата”, бр. 24, 18.VIII.1924 г., София, стр. 1) Днес българският народ преживява едно по едно действията на оная трагедия, която започна преди четиринадесет века със слизането на хунските българи към равнините на Мизия, в която седемтях славянски племена си живееха всред изобилие и племенна свобода, с каквато в това време едва ли са се ползвали други народи. Научени на грабеж, на завоевания, на груби отношения, в които споровете се започваха с ножа и свършваха със секирата или копието, тия северни скакалци се пръснаха из плодородните полета, харесаха им многобройните гойни стада на славяните - и те употребиха всичко, за да ги завладеят. Повече от два века продължава ожесточената борба. Заплашената свобода на орачите и овчари славяни им даде сили да се противопоставят с неочаквана енергия. Редицата стълкновения, ехото на които тътне през вековете, най-после се свършва с едно привидно амалгамиране, с помощта на новоприетото християнство, на тия два противоположни по характер и разбирания народи. Но внимателният поглед може да открие в продължение на векове, та дори до днешния ден, кипението на тия привидно смесени носители на различни национални качества и енергии - и тъй проучена, под светлината на тия фактически съществующи в душата на народа ни течения. Българската история става ясна и бъдещето - донякъде очертано.
Днес тия два народа са отново изправени един срещу други. Идеите, които те сега са възприели, са само ехото, външният вид на ония истински душевни качества, които са останали отразени през вековете в нашите души. Славяните и сега мечтаят за своята свобода, за своето самоуправление „народовластничество”, за своите руйни стада и покрити с тежък плод ниви и поля. Тях войната не ги интересува, макар да са добри като войници, и им е омразна всяка натрапена власт.
Остатъците на българските ханове и ханчета (князе и войводи) на някогашните грабители и чужденци - сега са взели силата в своята ръка и продължават да мечтаят за унищожението на тоя вироглав народ от простаци, който винаги им е давал отпор, и които хора не могат, даже да искат, да мислят тъй, както мислят потомците на някогашните скитници из Руските степи. Славянството и някогашната българщина - хунщина са отново едно срещу друго. Те са модернизирани. Имената им са променени, но действителността си е останала. Това са същите хора, същите характери, същите проявления. Това, за което националната душа е била гладна - това е и търсила. Българите - хората на насилието и оръжието - власт, картечници, сгазвание на собствения си уж народ, властта на всяка цена!
Славяните - хората на стадата и земята - са възприели ученията за народовластие, за висша правда, за свобода на всички народи, за братството между всички хора, чийто труд храни света.
Тия две групи, рязко очертани в своите върхове, се сливат в подножията си - четиринадесеттях столетия, които са легнали помежду им от първите сблъсквания досега, са поомекотили и разнебитили по-нежните души и от двата лагера. Но все пак кръвта на вода не става никога - и след толкова векове потомците и на едните, и другите стоят изправени едни срещу други, като да не са минали толкова години; като да не са живели и страдали заедно в толкова нещастия; като да се срещат пръв път - и то като врагове! За тия, които виждат нещата през призмата на случайностите - това е тоже случайност; но за тия, които разбират, народът ни днес е на един съдбоносен кръстопът; преживяват се борби, причините на които се крият в една расова омраза, по-силна от ограничения разум на нашите национални водачи в дадения момент.
Що трябва да се прави? Ако бяхме християни не по име само, а истински тачехме думите на Спасителя - бих спомнил заповедта Му: „Любете враговете си!” Днес обаче Христос е далеч от сърцата на повечето от съвременните хора - те са глухи за Неговите заповеди, забравили са Неговите слова - нещо повече даже - те дори не си спомнят, че са человеци, че имат елементарен дълг, дълг един към друг, да обуздаят инстинктите си; да търпят чуждите мнения, да почитат хорския живот, защото всяка проляна кръв вика за отмъщение пред Бога.
Днес водачите на Българския народ - били те на власт или в опозиция - имат тежка задача: да спомнят на вървящите след тях, че живеят четиринадесет столетия след своите прадеди; че тия години не са минали даром и незабелязано; че самото християнство съществува и трябва да съществува и в душите ни като ръководни норми и закони; че най-после ний живеем вече вън от горите, където някога насилието е било едничкият закон; а кривакът - най-същественият аргумент при решаването на споровете.
