59. ПИСМО ДО „РАТНИЦИТЕ НА СВОБОДАТА” (бр. 21, 24.VI.1924 г.)
(В. „Ратник на свободата”, бр. 21, 24.VI.1924 г., София, стр. 1)
Някои - а тези някои сега, трябва да признаем, са мнозина - мислят, че смъртта е едно средство за решение на някои въпроси. Мислят също така, че убийството е начин на строение и разрушението е метод на работа, чрез който може да се достигне нещо. Да разрушиш има смисъл само в един случай - ако можеш на място на разрушението да вдигнеш нещо действително по-хубаво, по-ценно, по-красиво, и то не лично за тебе, а за другите.
Но да убиеш някого няма смисъл в никой случай. С убийство не се е разрешил нито един въпрос в света - ето от толкова хиляди години в света хората се убиват един друг! Убитият не може да бъде възкресен, следователно грешката не може да бъде поправена. А кой може да гарантира, че убиецът в момента не се е заблуждавал и че утре няма да мисли другояче? А и този, когото убиват - както у нас се убиват за партии и партизанства, нима той не би могъл след години да мисли като убиеца си, или убиецът - като него самия? Нали ние сме живи хора и в нас стават непрекъснати промени? Кой може да гарантира, че ний най-добре мислим, най-справедливо действаме само днес? Ами някога не беше ли Савел, който гонеше Христа и след някое време умря от ужасна смърт, мъчен именно - за самия Христос?
С убийство не се решава никой въпрос, не се спира никое течение, не се препъва в своето развитие никоя идея, както не се спира никога извор само за това, че чешмата, през която той се е изливал, е била разрушена. Водата, ако това е истински извор, няма да престане от това - тя ще си намери други пътища, друга чучурчета, няколко може би, но ще си тече все същата и ще донесе в света това, за което е дошла. Някога християните ги гониха, някога българските комити ги гонеха и убиваха, днес гонят по същия начин македонците в Македония; тъй се гонят и политическите противници вътре в самата България.
Но това не е правият път. И най-благородната ръка (ако изобщо благородна може да се нарече такава ръка), ако вдигне нож срещу брата си, тя не може да намери никога оправдание. И „най- великата” идея се омърсява, ако за реализирането си търси кръвта на себеподобните си. Великото никога не иде с гърмеж, кръв и насилие - всичко такова „велико” си е отишло и се е забравило, а кроткият Христос царува в човешките истински сърца и служи като фар, към който се стремят милиони същества.
В любовта е великото - всичко останало е заблуда; омразата и смъртта са децата на разрушението и техните следи са сълзите и нещастието - това са кривите пътища, които не носят за никого добро.
С братски поздрав:
Ваш Ратник
