11. ОТ МИНАЛОТО НА БЪЛГАРИТЕ II.
(Продължение)
(Сп. ««Житно зърно», г. VI, 1931 г, кн. 3, стр. 82-84)
Л. Лулчев
Колкото една идея е по-шаблонна, толкова тя се разбира от по-широк кръг хора; смята се за «съвременна», не учудва никого, класира се като «добра», «полезна» или «допустима», «в реда на нещата», «прогресивна», «научна», «разумна»... Малкото усилие, с което се достигат днес «научните» становища, знанието в популярна форма, понякога минава за големия плюс на съвременността, без да се вземе във внимание, че тъкмо тая леснота на придобивката обезценява неговата същност: че то се носи като някаква модна дреха, която може да бъде захвърлена всеки момент, щом дойде някоя по-нова мода. Всичките са като дървета без никакви корени в съзнанието на хората: при първия порив на вятъра те се събарят и изчезват. Днес мнозина се кичат с паунови пера: знанието за тях се състои от постоянното повторение на чуждите мнения. В такава умствена среда, много естествено, колкото една идея е по-дълбока, толкова тя се струва, че е изпреварила времето си, толкова по-малко хора я разбират, толкова тя е по-«чудновата», «еретична»! Носителите на такива идеи са наричани дори луди (Христос, Галилей), били са разпъвани, затваряни, горени... Средата още не е била дорасла да ги разбере. Това са го опитвали всички ония, които са поискали да внесат принципиално новото в живота - винаги те са срещали голям отпор в ръководящите кръгове, които, неспособни да носят новото, а понякога и да го разберат, са държали с голямо упорство старото, което им е гарантирало привилегированото в обществото място. А ако така упорно се отрича всичко ново, то как ще влезе в живота то? Ако се слушат невежите и консерваторите - никога няма да му дойде времето! Но то - новото, прилича на дете, което, когато му дойде времето, се ражда и без акушерка.
Това, което пишем, може да се стори чудновато, но в него няма да има никаква шаблонност. Схващанието на смисъла ще бъде въпрос на развитото съзнание; от неговата степен ще зависи проникването му, обхватът, обяснението. За простия човек всичко в света е просто. Отричанието на фактите не спира техния живот, нито резултатите на техните въздействия. Логическите заключения са само относително верни в кръга на познатите в дадено време факти; всяко ново откритие, новоизнесен факт може да съборят коренно една съществующа от дълги години «истина», напр. да вземем тая за въртението на Слънцето около Земята, в която столетия са вярвали учени хора - или най-малко, не са я оборвали въз основа на науката, «непогрешимата наука»...
Ако за минута (не дай си, Боже, да стане наистина!) допуснем, че на Витоша изригне вулкан, като част от една голяма всеевропейска катастрофа -и засипе цялото поле с дебели слоеве пепел - и след хиляди години геолозите, археолозите и историците на една новосъвзела се цивилизация започнат своите разкопки от подножието на планината и намерят шопската култура с гърнето и кожуха (ако се запазят, да речем), няма ли да извадят заключение, че цивилизацията е била твърде примитивна, само няколко столетия от напуща-ние пещерите? Образите на нашата съвременна цивилизация са от книга, от която едва ли ще останат някакви спомени, паметниците на която повече са от желязо - ще се стопят като нищо - и тогава техните заключения за културата ни ще бъдат достоверни дотолкова, доколкото по-послешните разкопки над София няма да покажат една друга картина... Ако изобщо времето пощади нещо по-съществено от ефемерния живот на съвременната наша култура, в която всичките неща се разлагат и в която даже самите хора приживе умират, всекидневно мяркащи се като сенки в един живот, който не знаят откъде са взели, нито защо им е даден, нито какъв смисъл има животът.
И може би само големите блокове армиран бетон да ги поучудят, да си създадат своите теории, да се озадачат и те малко, както и ние се чудим на египетските блокове или монолити - и да ги наречат някакъв «конгломерат», «минерал», както и ние наричаме гранита, варовика, гнайса, базалта и пр. «скали».
Зная, при тия мои думи мнозина ще се спогледат. Някои го вземат като легенди, предания. Но и легендите имат свой произход, и те имат свой бит и свое начало.
В своя стремеж да обясни събитията, историкът стига най-после пред затворените врата на миналото, ключовете на които времето ревниво пази.
Как ще надзърне той там?
Какво се крие в тая тъмнина на вековете?
Има ли изобщо нещо в тоя мрак от върволица безчетни години?
Не е ли суетна надеждата, че ще проникне слънчев лъч някога в далечините, от които няма никакви възпоменания?...
О, не, разбира се, че не. Но как? Къде? По кой начин ще се стигне до това, което е било? Нима Земята, която датува в своя живот от милиони и милиони години, според геологията, не носи едва от вчера человека в своите пазви?
Защото как ще наречем тия 5-8000 години, освен едно историческо вчера? Малката светлина, която не дава възможност да се изпълни околният мрак с «факти», които съществуват дълбоко покрити и чакат своя ден да разправят дивните приказки на един живот, от който ние доловихме последните затихващи вълни от една почиваща култура, от трохите на религия, величава и чудна, която в своето поваляне беше се разсипала на късове, стоящи пред нас вече почти като олицетворение на безсмислието... Тъкмо тия трохи, това последно ехо на отлетялата от вековете песен, достигнаха до грижливо напрегнатите слухове на нашите историци - и те взеха края за начало, което тепърва отново се разгъна пред очите на техните предели. От искрите на един величав огън, от последните лъчи на залязващото слънце се запалиха нови огньове, сляха се лъчи с тия на изгрева на една нова епоха, на нова цивилизация, която на непосветените в световния ход на нещата се струваше единствена, начална...
В упадващи раси, които се бяха борили за своето съществувание и надмощие, шепа хора са спасявали цивилизацията на цяла една епоха, са били малките искри, в които огънят тлееше, без да загасне, знанието извратяваше, без да изчезне съвсем най-после...
При катастрофи са бягали като разтревожени мравуняци от мястото на катастрофата.
А след тях, смъртта като капризно дете, което смачква с пръста си светулки, е минавала по техните следи - и там оставяла само мрака... При това вдигание на завесата на миналото, ние се натъкваме на странните картини на миналите цивилизации, на далечните епохи, при което известните наши дати за начало на човешка култура са само едва вчерашен ден.
Някъде земята се проваля под краката на натежалите със своите желания и жестокост человеци! На друго място една шепа пясък засипва изцяло всичко онова, което е дишало живот, както се засипва някой мравуняк[1]. На трето място огънят, безпощадният бой и жестокост, стигаща до безумие, пръска цветовете на една човешка градина по широките необработени полета или тъмните гори на неизвестните далечни земи, за да послужат по-после отново за разсадник на живот...
В тия междинни епохи ония, които носят здравото в себе си, преодоляват трудностите. Силите на природата им дават средства да започнат отново градеж. В същото време ония индивиди, племена и раси, които са отивали изключително по пътя на личното дегенериране, затъват постепенно в животинщината, губят знания, после - възпоменания, още по-после, и образ и подобие човешки... И нашите историци и географи, намиращи ги при края на един процес, смятат това за един статистически факт и турят началото в средата на един живот, който продължава и сега и който никога не се е прекъсвал. И както вече казахме, ако това не е известно, то е защото трябва по-силна светлина, и тогава видимият мрак ще се изпълни моментално с «факти», които ще говорят сами за себе си. Те говорят на нас, ще кажат нещо и вам!
(Следва)
___________________________
[1] Сахара, Арабия, Гоби или Шамо са места, където нявга са цъфтели цивилизации!
