45. «ЧОВЕКЪТ Е ПАДНАЛ БОГ, КОЙТО ПОМНИ ЗА НЕБЕСАТА»
(В. «Алфа», г. I, бр. 9, понеделник, 8. VII. 1924 г., стр. 3)
Откогато човекът броди по земята, единствената мисъл, която е направлявала всичките му постъпки, е била мисълта за щастието. Дали ще жертвува другите заради себе си или себе си ще жертвува заради другите, това за целта няма значение - това са само различни методи за нейното постигане, но не и отказване от самата цел. И когато човек не намери щастието в нищо на земята, обръща силите си към Небето и почва да го търси там. Но преди да направи още първата стъпка по новия път, той се спира! Всеки, който е тръгвал за щастие към небето, знае защо. Ако за земята човек има крака и ръце, да ходи и да търси, за небето те са ненужни. Той вижда, че други крака и други ръце му трябват за пътя към Небето. И мнозина се отказват от своето пътуване, защото виждат, че са пълни инвалиди. Тогава едни почват да отричат съществуването на самото Небе и се връщат в своята жалка делнична задоволност. А други, разбрали страшната истина, че То - Небето - съществува и крие тяхното щастие, за което те нямат крака, падат в тежко отчаяние и често умират от «липса на въздух». И само малцина, почувствували себе си способни да «вървят» и «опитват», тръгват по трудния и опасен път нанагоре. А когато «тръгват», те затварят очите си, отпущат краката и ръцете си и забравят за всичко, което ги заобикаля, защото пътят на всеки от тях е път през самаго себе. И тоя път е най-страшният от всичките пътища за човека, защото първите му стъпки водят през черната нощ на незнанието, за които няма водач. И със своите «крака» и «ръце» той често напипва разхвърляните кости на своите предшественици, между които често разхвърля и своите. Но ако страх не екове неговите членове и съмнение не парализира неговата воля, той ги отминава и едва уловимо почва да предсеща трепет на неизразимото и неразбираемото за ония - «долу» -щастие. В морната му и смутена душа гъстият мрак почва да се разкъртва като от удари на чук и почва да редее. Дълбоко някъде, в бездните на неговата чужда дотогава душа, се разлива тихото, сребристото сияние на онова, което той усеща като Мир. И това тихо сияние с неземна светлина запалва у него ново чувство, което той със земния си език нарича «любов». И тоя пламтящ Мир, и тая тиха Любов му разтварят безкрайния и светъл свят на Боговете, към който свят вървят всички хора, защото «всеки човек е паднал Бог, който помни за Небесата».
Алфонс
МОТА
(В. «Алфа», г. I, бр. 10, понеделник, 28. VII. 1924 г, стр. 1)
«Следователно културата започва само с живота, а първият подтик към културата, това е Любовта.»
«Сега те казват: «Да направим такива закони, че да ги ограничим.» Кого? Това, което говоря, е Божествено, а то няма да се ограничи и не може да се ограничи. Ако вие ограничите Божественото в себе си, вашият живот е свършен.»
«Когато говоря за смирен човек, аз разбирам онзи, който има най-благороден, който има най-възвишен, най-велик дух. Това е най-смиреният човек, човекът, който съзнава. Глупавият човек не може да бъде смирен. »
