32. СЪВРЕМЕННИЯТ МОРАЛ, ДЪРЖАВАТА И ХРИСТИЯНСТВОТО
(В. «Алфа», г. I, бр. 6, понеделник, 26. V. 1924 г., стр. 2)
Leinaw
Засега моралът, нашият съвременен морал, е взел две твърде различни форми на израз: едната съдържа писания морал, желания, нужния, уж морал на нашето общество; другият представлява реалният морал, по който отива действително всекидневният живот. Когато се говори за единия, защищава се чрез другия - оттам и онова лицемерие, което е лежало в основата на съвременния порядък. За нас обаче и то е едно положително качество: то показва, че и тези, които живеят и защищават тоя морал, са недоволни от него и зада го приемат, несъзнателно се заблуждават или съзнателно заблуждават, като му дават една по-приемлива и по-логична форма в очите на другите, та и в своите собствени. Да не харесаш нещо е първата стъпка към заместяването му с по-хубаво. Най-после, рисуващи го като по-добро, те неволно ще накарат своите слушатели да мислят, че по-доброто е потребно, по-справедпиво и следователно последните ще им го изискват или наложат един ден. И лицемерието играе своята роль в общия градеж, колкото и абсурдно да е това на пръв поглед.
Съвременният морал в нашето християнско общество, въпреки очакванията ни, има много малко, да не кажем никакви християнски основи в себе си, ако не считаме етикетите, които не съдържат нищо. Ние, като християни, би трябвало да изберем и очертаем Пътя, Истината и живота си по стъпките на Оногова, Който даде Своя живот за другите и чрез смъртта Си победи смъртта, за да ни покаже истинността на нашето безсмъртие. Той бе ни вдигнал погледите към небето, чиито синове ни канеше да си спомним, че сме, да съзрем вечния си Баща, Който знае дори косите на главите ни и без чиято воля ни едно врабче не би паднало - ний се задоволихме да Го признаем само Него за син Божи, да вземем името Му като една емблема, под която щяха да се редят най-противоположни разбирания и забравихме съвсем, че «да станем съвършени, както е съвършен Отец ни на небесата» и да правим дела и по-големи и от Исусовите, всеки един непременно трябва да мине през съвършенството и на Сина!...
Съвременният морал се изразява в правните схващания на хората, съзнанието им, социалните отношения и религиозните вярвания, които дирижират вътрешния духовен живот, който пък от своя страна обуславя реалния израз на действително възприетите истини, които се живеят ако не от всичките членове на едно общество, поне от тяхното мнозинство, които чрез организираната държавна власт ги налагат и на останалите. Съвременните права на «свободния» гражданин, погледнати в своята същност, се свеждат често, най-после, към красиви фрази, дори в днескашния «просветен» век. Причините за това са много и дълбоки - някои поне от тях ще се помъчим да изложим.
Двойствеността в съвременния християнски морал е една типична черта и основна причина. Тя се появи от самото начало. Приемание на християнството като държавна религия беше и първичният момент, от който скритите тежнения на новопокръстените добиха санкция да се изявят като господарую-ще течение, което трябваше тепърва да даде очертание и окраска на всичкия живот на европейците. Държавата бе израсла до една форма, минала през много изпитания. Републиките бяха сменявани от империи, империите се разпадаха на олигархии, за да се удавят в кръв и изчезнат всред развалините на една отиваща си култура. В една или друга форма обаче, тогава държавата винаги бе имала за основа езически морал, една многобожеска религия, която, макар и да бе отпаднала съвсем към края, все пак бе сложила вековен отпечатък върху хората, които бяха се намирали под нейното влияние; върху институтите, в които техният обществен и икономически живот бе намерил изказ; върху самия начин на преценка правовите, обществени и индивидуални ръководни норми. Тия схващания в народите бяха дали началото на цезариз-ма - силният абсолютен монарх, около когото по име само бе останал някакъв сенат, представляващ регулатор на самовластието, което бе се обърнало, от многото претенденти за съблазнителния престол, в окончателно безвластие.
Рим бе израснал от едно неизвестно място в империя, владеюща почти целия свят. Почвата му бе пропита с потта на робите, които говореха на всички познати езици; кръвта на тълпите, които ту господаруваха, ту биваха избивани или водени да се избиват, и най-после «варварите», които носеха нещо много по-здраво в себе си и които дорасипаха тая култура, която бе преситена на всичко, без да има достатъчно това, което беше най-нужното: основа на живота, смисълът и опората му - моралът. Всякога в индивида или нацията разрушението започва от най-нежната му част - душата. Но пък и никога от това разрушение не е последвала обща смърт. Винаги е имало само една трансформация, една идея се е заместяла с друга, по-висока, по-истинна, по-приемлива. Тъкмо когато едно лице или нация изживява последните трохи на своя морал, някъде, близо или далече, в някоя пещера, всред беднотията и природата, гонен от старото, се заражда нов морал, нов свят, нов живот, нещо по-здраво, по-високо - и на небето пламва новата звезда. Мъдреците от стария свят отиват да й се поклонят. Така е било - така и ще бъде. Умиращото езичес-тво бе заменено с християнство, а клатушкащият цезаризъм - със станалите за посмешище сенатори, зад които не стоеше вече никакъв народ, а само срамен спомен на недалечното минало, когато те се кланяха на императорския кон или оправдаваха матероубийцата Нерона - с национални господарства, в които царят беше и вожд на въоръжения народ, а болярите - войводите му.
Разлагащата се империя намери в християнството един съюзник, нещо повече - едно организирано множество, един съществен стимул, който даде авторитет на нейната йерархия и смисъл на държавния й живот и поданици. Мястото на отиващата си, разкапала в разврат аристокрация, бе заето от новата, духовна аристокрация. Когато по-късно дойдоха и турците, загиващата изцяло източна империя пренесе прерогативите си, дрехите, короните и блясъка върху черковната йерархия, под който скрит вид остана да съществува и до днес. Но тая форма на управление, с всичкия свой комплекс от правила и норми, които регулираха взаимоотношенията на поданиците, бяха се формирали при по-други условия, друга култура, по-други схващания, отколкото християнските - и естествено бе, че те щяха повече или по-малко да се различават помежду си. На християнството и тия, които го представляваха, предстоеше или рязко да се произнесат срещу всичко това, което не отговаряше на основните им принципи, или пък мълком да се заемат с реформирането им в смисъл да се приближат към тия разбирания и живот в Христовите истини, за които се говореше в Евангелието и бяха живели апостолите и учениците. Не стана обаче нито едното, нито другото. От преследвано и гонено, християнството се видя поставено не само на равна нога със старата религия, но нещо повече -предпочетено. Боговете си отиваха, трябваше на мястото им да дойде други. По име бе провъзгласен Христос, но само по име - в душата и обичаите на «покръстения» уж масово народ остана и всичко друго, като изключиха някои чисто езически ритуали (и то не всичките) - затова християнството даде малък отпечатък върху живота. Напротив, държавата като цяло остана със своите схващания и види се, като главна договаряща страна наложи и своите разбирания във всички по-значителни области на живота, като остави ролята на църквата да бъде един адвокат, който щеше да дава небесни санкции на земните й дела и по този начин щеше да й върне изгубеното, най-нужното всред народните маси - авторитета. С тоя ход езическата държава спази своята цялост и съществувание - тъкмо тогава, когато християнството изгуби с него всичко най-светло, най-чисто, най-значително. Понякога една крачка само разделя коренно две епохи в един и същи живот. Горната е една от тия крачки. Първенците на християнството, като направиха тая фатална крачка, не забелязаха своето падение тогава, защото основните християнски принципи, които бяха достигнали до тях, бяха вече значително смекчени и забулени от схващанията на множеството, което бе нахлуло в редовете им, без да бе имало достатъчно време и условия, за да преживее това вътрешно «възкресение», което даваше понятие за «царството Божие вътре в нас» и от съзнанието на което само се почваше истинското християнство. Християните бяха дотолкова значително дезориентирани с появилите се «тълкувания» на многобройни лъжефилософи, че пред едно оспорвано «небесно царство», за вида на което се водеха люти разпри, те възприеха една реална земна власт, която даваше на убеждението им поне една санкция на безопасност, ако не още доходност, която щеше да дойде по-после. Оттогава държавата преследваше своите цели с всички средства, а израслата вече държавна църква благословяваше дори тогава, когато споровете и въпросите се разрешаваха с кръвта на собствения народ... Понякога и Папата - «представителят на Бога на земята» - поискваше да тури ръка и на светската власт. Раждаха се борби, в които един или друг вземаше временно надмощие, но в единия и другия случай, народът винаги плащаше разноските с щедро раздаваните мъки и обилно проляната му кръв. Най-после държавата, като власт, организираща материалните сили на народа, взе надмощие. Църквата си остана в една подчинена роль, макар че това положение тя и досега официално не признава. Понякога само се раждат конфликти, които винаги се разрешават по типичен начин - за сметка и гърба на търпящия народ.
Но този съществуващ в основите на съвременния живот дуапизъм е сложил своя печат върху всички институти и отношения на днешната държава. Така в нашите ежедневни постъпки ние, вместо да имаме максимите и заповедите на Христа като първоизточник на живота, си служим още с нормите на римското и други езически права, редим на основание тях закони и наказания, които нямат нищо общо с християнството. Последното е викано обикновено само да внуши страх пред изпълнението им с една плащана клетва...
Ний признахме Христа за Божи син, за Бог, а Му отказахме правото и знанието да реди живота ни! Ний дадохме повече кредит на някакви хора, отколкото на Божеството си, с името на Когото се кичим и учението на Когото уж изповядваме...
Пред всеки разумен човек тая дилема трябва ясно и недвусмислено да бъде поставена. Или Исус бе Бог и в Неговото учение се съдържа пътят, истината и животът и следователно чрез Него и само чрез Него ний трябва да урегулираме живота си като едничък авторитет; или пък ний не сме никакви християни, Той не е никакъв Бог, щом не Му е стигнало толкова ума, поне колкото на нашите професори, които калъпят по хиляди «прависти», «доктори» и «богослови» на годината, чрез които народът ни се сдобива с «правосъдие», «здраве» и «православие». Място за нещо средно си няма смисъла. То е само една самоизмама, едно люшкане, един начин на узаконяване на престъпления.128
