НАЧАЛО

Контакти | Дарение
Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

ТОМ 20
Алтернативен линк

ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

За тия, които не знаят, обикновените хора, това  може да бъде фантазия, измислица, разказ. Но тия, които са надникнали  зад всекидневното, до душата на които се е докоснала вечната светлина,  за която няма граници, време и смърт, ще разберат по-добре това, което  ще четат.

... Тя помоли да я приема, макар че денят не беше  обикновеният, в който приемах. Не беше тя първото изключение този ден и  не виждах причини да й откажа.

За хората, които идват да им гледам, аз  обикновено нищо не мисля, защото само в такъв случай мога да мисля и  виждам това, което е, а не само едни субективни преживелици на днешния  ден или живот. Често отбягвам и да ги гледам, защото понякога лицето им  става като стъкло - и под него се явява друго, после трето, после без  думи изпъква цялата минала история на човека...

И тоя път й казах да седне на стола недалеч от  мене и веднага се концентрирах, с желанието да отразя състоянието й в  себе си. Колкото в душата ми наставаше мир и тишина, толкова по-ясно  ставаше отражението й в мене. Започна със силно щракане в лявото коляно,  главоболие в задната част на главата.

Знаех вече, че се е плъзнала и паднала, а любовна  мъка за семеен живот е срещнала спънка в живота и е измъчила душата й.  Продължавах проникването. Сивотата постепенно се разтваряше - красив  черноок момък, с невисоко чело и къдрави коси, бе въплотен почти като  жив. Тя мислеше много силно за него. Изведнъж той отскочи далеч и стана  малък почти като мравка -около него се явиха големи хубави къщи,  трамваи, автомобили. Къде ли е това? Усилих светлината, увеличих  съсредоточаването. Чрез нейното съзнание влязох във връзка с образа, в  самия него, вървящия по улицата, малко прегърбен, унесен, както мислеше  той самият - за нея. Оставаше да слушам с неговата душа. Няколко думи  долитнаха и до моя слух. Вдигнах поглед по околните къщи, на които и той  гледаше. И когато той прочете някакво обявление, аз вече знаех, че съм  във Франция, в Лион. И пак се върнах веднага със съзнанието си, което се  заоблачи изведнъж, за да видя че тя плачеше. Тогава я погледнах. Очите й  бяха канелени, сама тя имаше доста бяло лице, косите й - шоколадови, в  чертите й имаше нещо меко, което винаги е резултат от много страдания.  Оставих я да плаче и потърсих в бъдещето пътя, който й предстоеше.  Сивотата на неизвестното мъчно отваряше вратите си. Опитах полека да  изляза от тоя неопределен облак. Вместо да се развидели, той стана  по-тъмен. Върнах отново съзнанието си и казах:

- Не тъгувайте. Человекът, който очаквате от толкова дълго време, е добре.

- Но жив ли е? Здрав ли е? Аз вече два месеца нямам нито редче от него. Най-лошото мислех.

Казах й. Тя веднага ангажира съзнанието си с  картината, която й дадох, а аз се опитах да потърся това, което й носеше  бъдещето. Тоя път това като че ли беше по-лесно.

Полетях сякаш в едно голямо сиво поле, което след  малко разбрах, че изглеждаше само такова, защото бързината на  движението беше страшна. Страшна по човешките понятия, за които  бързината на светлината е чудовищна - 300 000 км в секунда, а имаше  същества, които се движеха така бързо, че светлината им се струваше като  твърда почва, както на нас земният път, шосетата...

Но това, зная, мъчно е да се помисли от тия,  които мислят, че всичко са видели вече... Търсех - и вместо бъдещето,  неочаквано видях картина, по която разбрах, че съм в миналото.

Сутрин. Широка мътна река, от която се виждаше  само част, много малка част - другата беше още забулена в сива мъгла.  Постепенно се разкриха изгледите все по-далечни. Като че ли слънцето  изгряваше. Досами тръстиката на брега жрица на Земята, красива, цяла в  очакване, бе се вгледала ....

Раздвижи се тръстиката от малка лодка - и жрец,  млад, жрец на Слънцето не дочака да спре добре лодката и се хвърли към  нея. Тя отвори ръце да го прегърне... Потъмня изведнъж. Гледах, а се  пазех да мисля каквото и да е. Но както един ударен тон извиква в унисон  трептежа на струна, която е хармонично настроена, така аз почувствувах,  по същия тон - трептеж, че това бе тя, която сега седеше до мене - и  той - онзи момък, който тя чакаше. Той носеше знаковете на змиите и  слънцето - аз ги зная, защото зная, че и аз самият някога съм ги  носил... Но той беше млад жрец, още не преминал посвещение, защото на  главата си нямаше златния пръстен с големия червен рубин, белег на  първия прескочен праг на живота - на обикновения живот. Но аз само  гледах и нищо не мислех, защото в такива моменти най-страшният враг на  човека е неговият ум, неговата собствена мисъл. Аз само гледах - а  мисълта бях оставил за после, когато щях да се върна в себе си, в  сегашното... Зная, че това звучи странно на обикновените уши, но тоя  разказ е за тия, които, макар и да не са имали същата опитност, знаят,  че тя е възможна и вярна.

Нова картина изпъкна леко, като привидение в  здрач. И не стана ясна. Но и когато се не види ясно, има един вътрешен  усет, по който се знае коя е тая или оная фигура, която се мярка, без  никакво съмнение или двоумение.

Бягаше лодка по реката и две други я настигаха.  Грабнат бе младият жрец и отнесен назад... почти труп. Свързан, хвърлен  на дъното на голяма лодка, изгубил себе си в желание, нарушил два обета,  своя и тоя на другата, която в несвяст отнасяше течението на реката в  малката лодка...

О! Тия картини трябва да се гледат без да трепне  ни една фибра на сърцето ти, нито една клетка от мозъка ти, защото  всичко ще се изгуби изведнъж и дълго няма да се отварят страниците на  миналото наново пред теб.

Минават гори, реки... някъде другаде е това - не вече в Египет.

И може би много стотици години са минали, но аз  не питам, защото всеки въпрос затъмнява съзнанието, а в него се отразява  истината, минала, сегашна или бъдеща.

Група конници летят - тесен път се провира между  вековни дървета. Върху тях налитат отстрани. Грабват момиче, облечено в  черни и ясножълти дрехи на ивици, някаква благородница... Момъкът е  повален мъртъв. Нея отвличат, а него дори не поглеждат.

Ето пак нова картина.

Висок, почти непристъпен планински гребен. Какво  ли има на него? Не питам, но той се мести постепенно. Грамадно каменно  здание. Монастир някакъв се обрисува. И като че ли се приближава все  повече и повече. Става ясно, очертават се тесните му готически прозорци.  Не питам, но гледам, защото зная, че тук картините понякога не траят  нито хилядна част от секундата, макар че ни се струват часове... От  единия прозорец е проточена лека въжена стълба и се показа монахиня. Тя  заслиза, а стълбата се клати - високо е зданието и черните пропасти,  които го заобикалят. Може би това е нощем - аз това не питам, но гледам,  защото тук всичко хвърчи... Монах някъде крепи дългата стълба  непосредствено до големите скали, върху които са сложени основите на  монастира. Най-после тя е долу, почти в безсъзнание пада на ръцете,  които я чакат. И той я отнася надолу по пътеката...

Група стрелци с брадви и копия се нахвърлят върху  тях - и пак момъкът лежи на земята безжизнен, а калугерката отнасят на  ръце без съзнание обратно в монастиря...

И пак картината се сменя... Голяма зала машини,  съвременни машини... динамо... Навежда се един около тях, нещо пипа  потях - блясва огън - и той се простира на земята.

Разбрах, че бе той. Но минало или бъдеще е това?  Веднага разсветна в съзнанието ми и аз отново се намерих в стаята си.  Момичето ме гледаше очаквателно - сигурно бе питало нещо.

- Да - казах аз, - гледайте нататък - посочих към  слънцето, което грееше из прозореца. И сам се заслушах вътрешно в  гласа, който ме ръководи и понякога обяснява това, което не съм разбрал.

Преди много хиляди години те бяха брат и сестра. И  веднъж за твърде малко, дребно нещо те се скараха и възненавидяха. И  като камък, който пада отвисоко и все повече се засилва, те се  намразяваха все повече и се преследваха ожесточено, прераждане след  прераждане. Хиляди години... И когато тяхната омраза стигна апогея си и  нямаше условия повече да се развива, с още много други души ги поставиха  в студ и тъмнина, защото те бяха напреднали, но грешили в пътя си. И  там, почти като мъртви, те чакаха нови условия, които любящите души  приготовляваха. И когато Доброто, носено от милиони души, стигна на  земята най-възвишените си постижения, освободиха тия затворени души и ги  смесиха с добрите. Тогава почна постепенният упадък на културата, но  същевременно въздигане на душите. Омразата при тия условия се обърна  постепенно в търпимост, после - в обич, после мина в любов, в стремеж  един към друг, също тъй силен, както и по-рано омразата. Като махало се  движи душата и към едната, и към другата страна. И ти видя резултата.  Той винаги правеше една и съща грешка - искаше да я вземе от тия  условия, които съдбата й даваше. Видя го жрец, но загина от погрешката  си. Видя го благородник, но не издържа думата си, грабна момичето на  тоя, който го беше приел...

И най-после видя и огъня, който разкъса връзката  помежду им. Той за своето невнимание към законите на природата ще плати с  живота си...

- Слънцето ли да гледам или изобщо из прозореца? -  чух аз гласа на момичето, което гледах още без да виждам. Стана едно  прехвърляне в съзнанието ми и очите, физическите ми очи, разбраха и аз  додадох:

- Да, погледнете слънцето.

Тя го погледна и веднага затвори очите си.

- Много е силно - каза тя.

Аз се съгласих с нея и казах да ми посочи ръката  си. Тя отвори дланите си. Дълго гледах по тях. Взирах се да доловя как е  записала природата дългата история на миналото, малка част от което  видях, и загадъчното бъдеще, на което едва бе се вдигнал крайчецът на  завесата...

- Какво следва той там?

- Електротехника - каза ми тя.

- А Вие?

- Аз съм агрономка, последна година. И той  свършва след четири месеца. Кажете ми, дали ще се видим? Имам най-мрачни  предчувствия. Много тъгувам за него. Другари сме, приятели от три  години, пишехме си само, а сме се срещали само веднъж, и то за късо,  съвсем късо време. А от два месеца нищо не ми е писал. Сърдит ли е? Не  зная. Може би нещо са му писали родителите ми. Ще полудея просто...

- Нищо няма - казвам й аз и я гледам с двойна  мъка - нейната, която чувствувах, и моята, която се зараждаше, защото не  мога да намеря думи как да й кажа това нещастно бъдеще, което иде. Но  помислям за освобождението на душите, което ги чака, за бъдещето, което  Божествени съзнания, ръководещи човешкия живот, са приготвили - и  скланям глава, в тиха вътрешна молитва.

- Не го викайте, не се безпокойте, той ще дойде и без това, но вече не му пишете да дойде - нека сам си реши и дойде...

- Защо?

- Така, нека той сам определи своята съдба! Време е Вие да престанете да тегнете на неговите везни.

- Не мога да разбера.

- Нищо от това, достатъчно е, ако засега само  изпълните точно това, което Ви казвам. После пак ще поговорим. Когато  дойде, посрещнете го внимателно и добре, но помнете, не му казвайте нито  едно Ваше желание, не искайте нищо от него. Запомнете това!

- Но как е възможно, аз не съм го виждала толкова време, влезте в положението ми...

- Разберете ме добре, оставете той да бъде свободен, но Вие се пазете да пожелаете каквото и да е. За да бъде той свободен...

- Не мога да разбера.

- И няма нужда засега. Достатъчно е, ако  изпълните, ще разберете после. Но бъдете внимателна и любезна... Колкото  можете, без ни едно свое желание. Слушайте го и не му давайте свое  мнение за нищо. Но изпълнявайте неговите само.

- Странно! А необходимо ли е това?

- Да, за Ваше и негово добро. Да. Запомнете това, имайте малко търпение и ще разберете...

Тя в недоразумение вдигна рамене, но каза примирително:

- Ще го направя. Аз и миналата година бях при Вас  веднъж и както ми казахте тогава - на шестия ден получих писмото, което  очаквах - и сега ще Ви послушам!

Не мръднах от стола, когато си тръгна. Нито можех  нещо повече да й говоря. Само мисълта, че в Бога всичко е справедливо и  си има мястото, ме въздържаше да не питам безумно небето: Защо? Защо  всичко това, когато и тя е тъй хубава, и той я тъй много обича...?

След четири месеца една вечер преглеждам  сутрешния вестник - едва тогава бях останал свободен - веднага сетих  едно потръпване. Беше некролог - в една от малките каменовъглени мини на  Стара планина беше убит по непредпазливост електротехникът от тока на  динамото. Знаех, че беше той. След два дни дойде и тя. Много плака и  много ми говори за последната си среща, която била само от три часа.

- В осем часа стъпи в България и точно след един  месец пак в осем часа сутринта е бил убит от електрическия ток. И  половината му тяло е станало черно виолетово, а другата половина е  останала бяла.

- Да - казвам й, - задачата е вече разрешена.  Срещата, която се е прибавила, е наклонила везните - на едната страна -  51, на другата - 49. Тая единица я прибавихте Вие с вашето държане.

Тя не разбра добре какво й казах, или, по-право - разбра го в лошата смисъл и започна да плаче още по-силно.

- Ами нали Вие ми казахте така? Аз нищо му не  казах - никакво мое желание... Той ми даде пръстен, пожела да обявим  годежа, а след един месец да се оженим. И отпуск му е бил разрешен - три  дни, - да дойде да се вен-чеем...

И тя пак заплака още по-силно. Започнах да й говоря.

- Сега изпитваш страх, нали?

- О, ужасен, ужасен, и всички мебели пукат вкъщи.  Струва ми се, че полудявам понякога. И из улиците все чувствувам, че  някой се движи до мене и изпитвам ужасен страх.

- Това е неговият страх. Той иска да намери  подкрепа във Вас, защото е отишъл съвсем неприготвен. Той ще иска да се  ползува от Вашето тяло, понеже няма други човек, който да го обича  повече, а след пет години той ще се въплоти като ваше първо дете...

- Нима е възможно това?

- Ще го проверите - й казвам.

А тя ме гледа с очи, от които сълзите капят неволно и лицето й се озари от вътрешна светлина.

- О, колко бих била щастлива тогава!

- И ще бъдете - казвам й, - защото по друг път ще тръгне животът Ви и ще се затвори един кръг, почнал отпреди хиляди години.

- Това не разбирам.

- Ще дойде ден, и него ще разберете!



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ