- Защо, Царю, избягваш да ни говориш за великите тайни на живота?
Ето, ний при теб сме дошли от всички краища на света. Нашите души са жадни и устните ни - засъхнали като на люде, вървящи през пустиня...
- Да, царю, като на люде, вървящи през пустиня - добавиха като ехо и всички останали.
Царят-мъдрец ги изгледа един по един.
- Зная, зная - каза той. - Зная вашата жадност, защото без нея не бихте били тук, но зная и вас...
- Недоволен ли си нещо от нас? - запитаха го вкупом няколко души.
Той се усмихна леко:
- Какъв мъдрец бих бил аз, ако ставах недоволен от едно или друго?
- Наистина - наведоха те глави.
- Преди време, години има оттогаз, млад бях аз - и всичко знаех... Всеки ден минал скубеше по някой косъм от моята глава - спомен отнасяше със себе... и някоя несбъдната мечта...
Веднъж тогава, красив гълъб ми дариха - кротък и красив...
С избрани зърна го хранех аз, от моите ръце, и милвах го, и шепнех му нежни слова, каквито никому не бях казвал - никому, на никой човек, защото и никой не е бил тъй чист като него!
В сила и мощ бях облечен за всички, освен за него. Той идваше свободен, кацаше на рамото и понякога, протегнал шия, вземаше храна от самите ми уста.
Милвах го много - и обичах...
Млъкна царят, навел глава, млъкнаха и всички.
Що искаше да каже?
Тихо и бавно минаваше времето над наведените глави.
Но царят отново започна:
- ... Протегнех ли ръка, той идеше веднага, дигах ли глава - с криле ме прегръщаше той. Шепнех ли му нещо - гукаше ми, като да разбира всяка моя дума.
- Какво щастие за него - да знае твоите тайни, царю!
- Да той знаеше повече, отколкото всеки друг.
И веднъж, когато завесите на вратите бяха вдигнати и по синьото небе заигра ято от гълъби, той изхвръкна... и никога не се върна вече...
- Неблагодарник! - обади се някой.
- Минаха години - продължи тихо царят, - много години, и много гълъби надничаха и надничат при мене...
Той млъкна. Млъкнаха всички. Лъч от залязващото слънце, промъкнал се в стаята, позлати високото чело на царя-мъдрец за няколко минути - и се изгуби.
