Любомир Лулчев
I. Творчество:
Мистични съчинения
V.
Зазоряване
Когато ний, живите, станем
от Любомили*
(Любомили. Зазоряване: Когато ний, живите, станем София: 1938. - 48с.)
ЗАЗОРЯВАНЕ
КОГАТО НИЙ, ЖИВИТЕ, СТАНЕМ
ТОЙ И A3
За Него искам да ви разправя, Тоя, Който може би и вие чувате често да ви говори и не знаете името Му, копнеете за гласа Му и Го виждате като далечна зарница, която изчезва на хоризонта. А понякога е слънце, което изгрява. И тогава всички звезди потъват, отиват си или се скриват и чакат да си замине, за да се покажат отново.
*
Такава звезда съм и аз, малка звездица, която свети силно - силно в тъмнината. А когато изгрее Той, аз се сгушвам в лъчите Му. И тогава с тях летя и пея някъде из вселената, чувам много, виждам незнайно и се радвам, че се събудих като звездичка, а хвъркам като слънце, лъч от слънце, тъй голямо и чудно! И колко светло! Далечините се приближават, когато изгрее То!
*
Той пее, знаете ли това ? Сигурно защото и на вас е пял Той в най-скръбните часове. И тогава лицето ви е просветвало, сърцето стопляло и животът вливал като водопад в душата ви.
*
Той пее - и понякога аз ставам дума от Неговата песен и тичам в света, в красивия свят с многото цветя, и влизам в душите на тия, които ме чуят. И разправям им тогава за Него и за градината, в която Той живее.
*
Знаете ли Неговата градина? О, може би. Възможно е и вие да живеете в нея, да спите в нея, без да сте се събудили ни веднъж. Но ако гласът Му ви събуди, гледайте тогава с отворени очи и пийте с пълни шепи. Там има изобилие на всичко: на светлина, на свобода, на сила, на Любов!
*
Любовта Му е като океан, в който слънца угаснали потъват и се възраждат; като ураган, който подема всичко и го кара да живее със силата си, разхвърля всички препятствия, уравня всички неравности - и след това утихва и шепне леко, съвсем тихо шепне, та малцина го чуват само.
*
- Ако си жаден - ела и пий! Ако си гладен - протегни ръка и вземи. Ако си мъртъв - пожелай, събуди се и аз ще те поведа. Ако си жив - радвай се и върви след слънцето, което грее и дава живот!
*
- Вземи живот, та и на другите дай, на тия, които в пустинята чакат, при пресъхнали извори дремят, към сухи дървета протягат ръце. Вземи от градината на изобилието, на Новото, на свещеното и раздай, за да получат слепите и да прогледнат, да получат мъртвите - и оживеят!
*
Така пее Той. А понякога песните Му са само звезди, които трептят в небесата, и слънца, които надничат издалеч - и с тях той говори на други слънца и припомня далечни дни и минали вечности. Тогава аз съм малък, съвсем малък, като най-малката прашинка в Неговите стъпки. И тогава Той ми говори. Той ми говори и аз слушам. И понякога Го разбирам и дори питам, и Той ми отговаря. И радост ми е, когато Го разбирам, защото езикът Му внася живот в мен и светлина - думите Му. Душата ми тогава хвърка с Неговите криле, а духът ми има сила да лети над вечности и да преодолява и самата смърт.
*
- Страдаш ли? - пита ме Той понякога. - Чети Книгата на Живота и там ще намериш лъчи от заря, които ще превърнат страданията ти в песен и тъгата ти - в жив хляб, който ще ядеш ти и на другите ще дадеш. И скръбта ти в радост ще се превърне, защото и скръбта е непознатата в тъмнината Радост. - О, имам я - шепна аз, - имам я, защото за мен най-голяма радост е да Те чувам. И най-голямата ми скръб е, когато Те чакам, но и тя става радост, когато дойдеш.
*
- Търсиш ли щастието? Виж какво е казано за пътя към него: Четири стъпала водят за там: свободна душа, силен дух, светъл ум и добро сърце. Затова пази свободата на душата си, цени силата на Духа, почитай светлината на ума си, раздавай добротата на сърцето си. И тогава крилата на свободата, лъчите на светлината, могъществото на силата и плодовете на Доброто ще те заведат при щастието. Иди му на гости и покани го да те споходи, за да го срещнат и други, които го чакат в целия си живот.
- Но то е дошло вече - шепна Му аз, - то отдавна е дошло и аз го познавам.
Защото Твоите думи ми го казаха, очите Ти потвърдиха, а животът Ти бе пътеката, по която то само дойде при нас. Достатъчно бе да знаем, че Ти си- а то е Твоята сянка - на Тебе, Който създава сенки, а сам сянка не си.
*
- Да, то е сянка, за която мнозина жадуват и хиляди копнеят. А когато престанат да желаят, когато се заситят с Онова отвътре, отвън иде сянката послушна - същата, която цял живот е бягала. Защото онзи, който е пожелал същината, ще има и сянката. Но онзи, който гони сянката, вечно ще я гони...
*
Той иде често. Може би и при вас наднича. И ме пита: - Искаш ли нещо? - Да - казвам. - Искам или не, моля да направя това, което слънцето иска от мене; да мисля, както Ти мислиш, да чувствувам, както Ти чувствуваш, да правя това, което Ти правиш!
*
Той се усмихва леко и ми казва: - Можеш ли да побереш всичките противоречия на света в душата си? Ще дадеш ли плодовете на хората, за да те замерят с черупките им? Ще им носиш ли чиста вода, която те ще превръщат в помия, за да я хвърлят отгоре ти? Можеш ли да сгрееш спокойно премръзнали усойници в своята пазва, когато знаеш, че стоплени, те ще опитат първите си зъби и отрова на тебе? Ще отгледаш ли воини, които ще забият копието си в ребрата ти?
*
Така ме пита Той и се усмихва, а аз шепна: - А не изхапах ли аз ръцете Ти някога и от това се вля в мен всичкото благородство, на което сега се радвам? Не хвърлих ли и аз отровна стрела отгоре Ти, а Ти я хвана и ми я върна златна, накичена с безценни камъни на Любовта, Мъдростта и Истината? Не ме ли къпа Ти в Твоята чистота, та ми се отвориха очите и Те видях?
*
Той пак се усмихва и леко слага ръка на главата ми. И от мене излизат хиляди искри, като малки светкавици, и ромолят хиляди потоци от розова светлина. Цветчетата са отворили своите венчета и жадно ги пият...
- Искаш да мислиш тъй, както аз мисля? Тогава приготви се!
Аз затварям очи. В тишината, която настъпва, сребърносветла бляскава тишина, плахо се подава розова светлина - като че невидимо слънце ще изгрее - и не изгрява.
Вълни се вдигат и ехо някакво събужда. Тътне нещо невидимо, грамадно, но не е страшно. Мяркат се далечни слънца и звезди във вихрен устрем, в страхотни потоци. Носят се някъде в безкрая и никнат оттам нови и други, все тъй безбройни, със странни нежни светлини, с развихрени пламъци. И всички те отиват към едно голямо слънце. И в това слънце се вливаха милиарди слънца - и то пламваше с жива светлина и издишаше от себе си безброй лъчи. И те се превръщаха в нови слънца, в нови потоци от слънца и бягат в безкрая. Това са огнени водопади, които разнасят в мигновението на окото до бездните на далечината сила и светлина, живот и радост. Милиарди същества прелитат пред погледа ми - живи слънца. Те вдигат ръце, като да благославят целия свят, и мълвят: «Ти Си - и ние сме! Ние сме и Ти си!»
*
И отново ме отнасят огнени вихрове, които се размесват с чудни светлини, хаос разноцветен, от който изникват много дъги, които се нареждат една до друга в сребърно-бляскава тишина. И тогава бавно започва някаква дивна музика, нежна и тиха, но която минава през всяка моя частица.
*
Сещам се, че и аз пея и че съм звук, малък тон от жива песен, хармония на дивно съчетани цветове и същини ...
Когато отварям очи, Той ме гледа усмихнат.
- Какъв блажен миг изживях! - шепна аз. А той само се усмихва, когато уплашен оттеглям ръката си от лицето - то беше младежко, а сега дълга брада го покриваше... Колко ли бе траял този «миг»!
*
- Искаш ли още да опиташ? - пита ме Той.
- Да, моля - прошепвам аз, хванал неволно с ръка дългата си брада, което ми беше навик вече. И стана ми тихо в душата, като в някоя безлунна нощ, в която няма светлина отникъде, където само малки звезди трепкат на небето.
*
Изведнъж като че ли буря ме подхвана и пръсна в милиарди прахолинки. И всеки прашец бе жив. И всеки прашец стана цвете, и животно, и човек. И огнени страдания ме пронизаха изведнъж на милиарди места едновременно. Огнено море с безброй пламъци ме гореше, разкъсваше, превръщаше в пари, дим - и пак възвръщаше в нещо, което кипеше. Не знаех що съм, но чувствувах, че съм в много форми, а едно. Хиляди страдания като нишки се оплитаха в едно дебело въже - и това въже от огън бях пак аз. И все пак бях и нещо друго същевременно, което гледаше и се усмихваше, тъгуваше и се радваше, движеше се със страхотна бързина - и като че ли седеше на едно място. Защото във всичко това бях едновременно ...
Постепенно всичко започна да затихва. Огнените искри се сляха в пламъци, пламъците - в огнено море, което стана бистро и блестящо и отрази в себе си всичко. И тогава аз се видях на брега му да седя. Наведох се неволно и се отдръпнах смаян. И погледът ми потърси Неговия. А Той беше пак до мен и се усмихваше. А аз го гледах учудено, защото косите и брадата си видях бели, цели бели...
*
- Искаш да видиш какво правя? - запита ме Той.
- Моля, ако може. Но аз вече станах старец, а нищо не разбрах.
- Как не разбра? Ти искаше да мислиш както аз мисля и да чувствуваш както аз чувствувам. А че си старец, това е както ти мислиш.
- Да, така е! - аз си спомних и се замислих. Когато запитах, аз бях юноша, а сега пипах бялата си брада и се чудех на себе си. И стори ми се, че само дрехи ми са облекли, външни дрехи, а под тях съм аз самият, същият. И ето, някой ме съблече. И стана ми радостно и леко. Видях се в пустиня с мнозина да вървя. После, роб в някакъв кораб, гребях с голяма лопата, окован във вериги. После корона с двуглава змия, захапала рубин, красеше главата ми. И пак се промени картината. Големи храмове, хилядно множество, което ме очаква ... И бягаха като дим, гонен от вятъра, хиляди картини. А кой ли гледаше? Кой бях «аз» и кое е това, което гледах? Кое правеше да познавам, че тая или оная фигура там съм аз? И как можех да бъда едновременно тоя, който гледаше и мислеше, и онзи, който беше някаква фигура и живееше своя си живот?
*
И ето, дойдох да се видя пак такъв, какъвто бях. И видях и Него, и себе си. Той ме повика тихо и ми каза: «Ела с мен.» Аз бях млад момък и се затирих подире Му. И странно бе, че ние не вървяхме по земята, а близо до нея и се носехме, като да бяхме облаци - бързо и безшумно. Минавахме над води, като по суша - от стъпките ни над нея повърхността ѝ не се нито набръчка. Над изкласила пшеница вървяхме. И тя нито се поклати, нито се сведоха по-ниско тежките ѝ класове.
И където минавахме, Той все благославяше. И от пръстите Му излизаха розови капки и струи, и отиваха към дървета, земята, към хората. И гдето минехме, хората не ни виждаха, но все пак вдигаха глави и лицата им светваха. Те се провикваха весело, често запяваха след нас и започваха работата си доволни.
*
А ние минавахме през села, влизахме при болни. Влизахме без да отваряме врати - стените бяха прозрачни и душите на хората се виждаха като малки кандилца. Когато приближихме, те светваха, заиграваха, като живи. Болните се пробуждаха и в лицата им се отразяваше Неговата светлина. Очите им блясваха с надежда и нов живот.
Някъде блъскахме затънали коли. Бяхме и при кораби, които вълните на океана носеха, при хора, изгубили всякаква надежда. Ние пазехме водата да не нахлуе в корабите и чудно бе, че хората не ни виждаха, а вълните ни слушаха.
В подземие на рудници се намирахме - ние и през земята минавахме, както през облак се минава. А там имаше хора обезумели от ужас. Изведнъж лицата им се успокояваха. Той бе протегнал само ръце над тях и те бяха се променили. Надеждата им беше проговорила, сякаш.
На много места едновременно ний прониквахме като въздух. И в този въздух, който носеше нов живот, всички се чувствуваха добре.
Малцина можеха да мислят за нас, но някои ни и говореха - викаха Него. И Той като светкавица се отзоваваше веднага. И на много места бяхме - и все пак като че ли бяхме едно - Той и аз - аз като слаба сянка, малка дума на дълга приказка, светъл лъч от голямо слънце... И когато си отворих очите, аз бях все същият, седящ до краката му. А Той тихо се усмихваше.
____________________________________
* Любомили - псевдоним на Любомир Лулчев. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)
