Алтернативен линк |
7. Из школата на Бялото братство
Орион
(в. „Утринна Хасковска поща", бр. 54,14.X.1927 г., с. 2)
Една от спънките по пътя ни към Божественото е завистта. Нея наричат още „ръжда на душата".
Завистта е всякога признак на ограниченост в съзнанието. Ние завиждаме, когато в момента не чувствуваме всичката широта на вселената и всичкото разнообразие от възможности, което стои нереализирано пред тоя, който иска да постигне нещо.
Ние завиждаме, когато забравим, че сме преди всичко душа, полусъзнателна малка клетка в грамадната душа на вселената, че за нашето щастие е много по-важно малкото, което имаме и на което се радваме, отколкото голямото, което ни причинява големи страдания и мъчнотии. Ние забравяме, че малкото лозенце или малката нивица могат да бъдат същинско благословение за нас, когато умеем да им се радваме и да благодарим за тях; че обратно, голямата къща, голямото лозе, голямата известност и прочее са често изкупени с цената на много огъвания на съвестта, много безсънни нощи, много грижи и допринасят малко щастие.
А това, към което едничко се стреми човек, то е щастието. Всичко, абсолютно всичко друго, към което той наглед в даден момент се стреми, е само средство за реализиране на това щастие. Щастието е вътрешно преживяване, възнаграждение за опирюстите [? опитностите] на душата,
Завистта е преграда към постигането на щастието. И тоя, който „си разбира интереса", казано на съвременен език, т. е. тоя, който знае как може да придобие щастието, трябва да се бори с всички усилия против завистта.
Но не убеждаваме читателите в прераждането на душите - толкова словесни бомби се хвърлят по тоя въпрос само в Хасково, че считаме ненужно да го повдигаме отново с цел да убедим някого: всеки си е вече съставил горе- долу понятие за същината на въпроса. Но ако застанем на основата на прераждането, завистта се явява просто едно недоразумение в човека: богатият, ученият, видният, бедният са такива, защото са работили в тая или оная насока повече в миналия си живот. Благодарение на това, на тях се създават, по силата на железните закони на природата, условия, които нам днес не се дават. Има ли защо тогава да завиждаме? Щом искаме да постигнем нещо в живота, от нас се иска само едно: да работим за него. Чрез тия свои усилия ние ще привлечем в тая насока природни сили, които непременно ще доведат до желаните резултати. Само че не трябва да определяме срокове, т. е. трябва да живеем извън времето - друга, трудна задача за нашето болно от неврастения поколение.
Както самата завист, така и всички тези разбирания са процеси, които стават дълбоко в нашата душа. Те се явяват в нашето съзнание често без да ги искаме или очакваме. Те често ни изненадват: откъде се взе това чувство на завист към моя ближен?
Съзнателната мисъл трябва да подровя основите на това чувство, или на друг език, да чисти ръждата от душата. И затова си има начини, методи, средства, подобно на тия, с които домакините залъскват съдовете и ключалките.
Това средство е широката, чистата, безкористната любов към абсолютния принцип, Източника на живота и към подобната на нас Негова частичка - нашия брат.
Този, който би придобил това чувство с всичката му дълбочина и възвишеност, той не само че не би завиждал на ближния си за това, което има. а напротив, от сърце би му се радвал.
Нам е известно, че това е много трудна работа. Да, но истинският човек не само че не трябва да капитулира пред трудностите, а трябва да черпи повече кураж пред тях. Още повече, когато човек знае, че няма друг път, който да води към щастието, освен тоя - труден, стръмен, но единствен.