4. Безсмъртие и прераждане

Д-р Ст. Кадиев

(сп. „Житно зърно", г. Ill, 1926, кн. 7-8, с. 216-217)

Без да претендираме за меродавност, нам се разкрива въпросът за без­смъртието и прераждането на душата чрез следното сравнение.

Всяка една епителиална клетка може да се сравни с един индивид. Цело­купният организъм отговаря на целокупното космично тяло. Всеки един инди­вид зависи от целокупния организъм също тъй, както епителиалната клетка (па и коя да е клетка, но вземаме епитела за по-голяма нагледност), зависи от тялото, което я произвежда и на което служи. Подчинявайки се на жизнените цели на организма, клетката бива изграждана, работи известно време и след това бива отделяна; животът се отдръпва от нея, тя остава като мъртва принад­лежност на организма, докато един ден съвсем падне.

В скоби казано, тая клетка ще съществува толкова по-дълго време, кол­кото нейната организация и функция по-пълно отговарят на нуждите и приро­дата на организма.

Погледнато от материална гледна точка, епителиалната клетка се ражда, живее и се превръща отново на прах.

Но когато се проследи животът, на когото тя е носител, ние виждаме по- друга картина. Организмът, подчинен на своите биологични закони, поддържа едно точно определено число епителиални клетки. Субстанцията на клетката, материята й, се мени; но жизнената сила, която изхожда от вътрешната стихия на организма, не умира. Тя се прелива в друга, нова, епителиална клетка, коя­то се нагажда пак според нуждите на организма. Така, виждаме, субстанцията на клетката се сменя, но животворящият неин принцип си остава като недели­ма част от целокупния организъм. Докогато организмът живее, точно опреде­лена, даваща необходимата клетка, сила живее, действува, минава из лишена­та от живот кожна коричка към сочната, нова епителиална клетка, все следей­ки далечните нужди на живия организъм. Така виждаме как жизнената сила, или животворящият принцип, или „душата" на клетката влиза в материята, раз­работва я по своя план и се отделя, когато това стане нужно, за да си построи нова материална къщичка.

„Душата" на епителиалната клетка живее в целокупната жизнена основа

на организма и е в него от „раждането" до „смъртта".

* * *

Ние имаме пълна аналогия с човека и целокупния жизнен, космичен ор­ганизъм. Той разработва материята според стадия на своето развитие, като всичко живо е клетка от неговото тяло. Материята бива използувана и модели­рана според вътрешната динамика на тая одухотворваша сила или „душа". В своята основа тя е органически свързана с цялостния живот, т. е. всичко живо в този организъм има братска връзка помежду си. Така че не само душите на хората са братски помежду си, но човек е брат и с последното дъхаще живо­тно, с последнята тревичка в планината. Всичко, в което блика живот, е клетка от този одухотворяващ космичен организъм и всичко живо е безсмъртно. Ду­шата на всичко живо е свързана с душата на Бога, живяло е в миналото може би в друга форма, и ще живее в бъдещето, следейки общото негово развитие.

И така, няма смърт. Има само преливане на живота от една форма в друга.

* * *

С какъв ужас се прощава с живота умиращата епителиална клетка!

Какъв ужас е смъртта за човек, който мисли, че е дошъл случайно на земята, че всичко свършва в материята, че „гробът" е последната инстанция на живота. Но даже и в гроба няма нито секунда покой. Всеки миг носи промяна в мъртвото тяло и не минава много време, когато епителиалната клетка участву­ва по друг начин, със своята материя в процесите на живота. Материята е също вечно в движение. Следейки темпа на жизнената стихия, тя минава от форма в форма, без да замръзва нито в една от тях.

Каква величествена картина се разкрива пред взора на съзналата се като душа епидермална клетка, която чувствува единството си с целия органи­зъм, на която временното материално съчетание не пречи да изживява всеоб­щия темп на грамадния според нейните размери организъм!

Каква радост изпитва душата на човек, прозрял през миражните поло­жения на временното своето място в Божествения организъм, в който има пос­тоянен напредък и постоянна радост!

* * *

Свободата съществува само за идеалните; за гениалните хора. Всички хора в света трябва да бъдат идеални; а не само един или двама.