3. Последната симфония

(сп. „Житно зърно", г. II, 1925, кн. 9-10, с. 296-297)

Глухият Бетовен пишеше своята последна симфония. Човекът, цялата при­рода на когото беше музика, нямаше никога да чуе своето произведение. Като статуя на древен Бог стоеше той над рояла; клавишите танцуваха вихрен танц под напора на вътрешната стихия. Една душа - една вселена от звукове, затво­рена в орехова черупка, напираше бясно за простор. Горда и същевременно нещастна, тя ту се повдигаше до шеметни висоти при свойте стремления към върховната хармония, ту кондензираше като изпъкнала леща, полета на орела, царските бълнувания на Наполеона с безнадеждния стон на ранена птица; ту отпущаше крилете в отчаяни ридания.

Бетовен пишеше последната си симфония.

Върхът на човешкото музикално чутие вземаше сбогом от небето, дето беше гостенин през своя кратък живот. Той поемаше, поемаше с пълни гърди въздуха на своето последно вдъхновение, свиреше и пишеше и догасваше в музиката на душата си.

Бетовен знаеше края, края на своя живот. Той го долавяше като един мощен каданс на най-добрата си симфония. Главната мелодия водеше ангелът на смъртта. Бетовен чуваше неговата нерадостна песен, звучаща като погре­бална покана и като надгробна утеха.

Вън беше есен. Оголено дърво надникваше през прозореца и сякаш за­питваше: и ти ли си осланена, бедна човешка душо? Ято гарвани, като черни прокобни мисли, се въртяха в междинния двор пред прозореца. Отвън ехтеше обикновеният, всекидневен шум на големия град, когото музикантът отдавна не беше чувал.

Черните знаци на нотните листове едва задържаха милионната частица от звуковите проживявания на тоя колос. Той ги пишеше като превод от богат, културен език на дивашки, гдето целият разговор се води със сто думи, тъй трудно беше да се предадат по човешки начин божествените звуци, що чуваше гениалната душа.

Надвесен над рояла, глухият Бетовен допяваше своята лебедова песен.