Алтернативен линк |
3.1. Островът на спасението
(в., Братствo, бр.3, 23.I.1929 г.)
Шуми животът, като разбунен океан. Шуми той от воплите и стенанията на близки хора, от сподавени проклятия на потъващи удавници...
И аз сам преживях ужаса на корабокрушението! Немощната ми лодка се разби. Това бях - самият аз! Едничкото, което ми остана, беше една лопата - и мощната жажда за повече живот.
Нещо смътно блазнеше душата ми. Някакъв неясен спомен, някакво чудно видение, озарило я в миг и потънало в страшните вълни. То беше чуден, издигащ се из тъмните кръгозори остров. На него блестеше величествен, стъклен замък. И всичко беше озарено от слънчево сияние, от тиха, мека светлина. Там ме очакваха любими хора и се молеха за мене.
Мираж ли беше? Или пробудено, приказно сказание? Или беше бълнуване на обезсиления мозък? Не зная!
Знам, че едната мисъл за тоя остров ми даваше сила. Мишците ми се свиваха с неподозирана мощ. А някакъв неотразим глас повтаряше на душата ми. „Греби, греби, греби!"