3.1. Островът на спасението

(в., Братствo, бр.3, 23.I.1929 г.)

Шуми животът, като разбунен океан. Шуми той от воплите и стенанията на близки хора, от сподавени проклятия на потъващи удавници...

И аз сам преживях ужаса на корабокрушението! Немощната ми лодка се разби. Това бях - самият аз! Едничкото, което ми остана, беше една лопата - и мощната жажда за повече живот.

Нещо смътно блазнеше душата ми. Някакъв неясен спомен, някакво чуд­но видение, озарило я в миг и потънало в страшните вълни. То беше чуден, издигащ се из тъмните кръгозори остров. На него блестеше величествен, стък­лен замък. И всичко беше озарено от слънчево сияние, от тиха, мека светлина. Там ме очакваха любими хора и се молеха за мене.

Мираж ли беше? Или пробудено, приказно сказание? Или беше бълнува­не на обезсиления мозък? Не зная!

Знам, че едната мисъл за тоя остров ми даваше сила. Мишците ми се свиваха с неподозирана мощ. А някакъв неотразим глас повтаряше на душата ми. „Греби, греби, греби!"