15. Учителят

Беше зимен ден, когато отидох при Него. Навалелият отпреди няколко дни сняг беше отъпкан от нозете на стотината посетители и бе скован от студа.

Тогава нямаше достатъчно широка аудитория за тая публика и Учителят седеше на прозореца на „Шестдесет и шест" [1].

Той говореше от прозореца Своята „беседа".

Слушателите бяха вън на двора. Само малцина имаха столове и седяха. Останалите бяха, като мене, правостоящи. Беше студено и трябваше да се под­скача от крак на крак, за да не се измръзне.

Над всичко изпъкваше Неговата усмихната фигура, оградена от рамката на отворения прозорец.

Ставаше тихо чудо.

Душата се откъсваше от самия мене и се отнасяше някъде надалеч, на съвсем друго, непознато, топло и приятно място. Там, пред моите нозе, мина­ваха на върволици: египетски царе, принцеси, оживели мумии, проговорили като живи наши съвременници, индийски махараджи в тържествени процесии на бели слонове, накитени с диаманти. Звездните светове ставаха прозрачни, понятни, живи, величествени, свои, всичко, що беше минало, бъдеще, близко и далечно, изглеждаше естествено и красиво: широк величествен живот в мили­арди ликове.

И всред тоя живот стояхме ние, хората, пробудените, търсещи съзнания, блуждаещите огньове, родени незнайно где и устремени към непозната цел.

Ние, хората, натоварени от противоречия, обречени на страдания, и все пак със спомена на необозримата чудна реалност, от която сме частички.

Всред тая бореща се за щастие върволица от хора бях и сам аз - беден студент, с малко познати и близки, съжител на таванските плъхове, трудолю­бив и амбициозен, влюбен, с препълнено от въпросителни бъдеще.

Когато Го слушах, тиха светлина се разливаше върху всичко това, що беше в мен съмнение и загадка: светлината на някакво странно проумяване.

Някаква чудна, благодатна топлина обгръщаше сърцето ми: топлината на неизразимо благоразположение и любов към цялата загадка на живота заед­но с всичките му противоречия.

Някаква тиха надежда се усмихваше срещу зиналите проблеми на сър­цето ми. Те самите ставаха от врагове, каквито ги чувствувах по-рано, на зас­мени доброжелатели.

Аз се прибирах на моя таван богат с надежди и радост.

Това беше преди много години.

Аз живях и работих, проучвах живота, сравнявах и мислих.

И всякога, когато наближавах потока на Неговата мисъл, струваше ми се, че се надвесвам над най-голямата дълбочина на моята собствена мисъл, озарена до най-дълбоките й бездни с изобилна слънчева светлина.

При всички случаи на живота, когато наближавах към Него, аз чувствах свобода и подем.

Годините минаваха. Те сякаш не Го докосваха. Той си оставаше все съ­щият: здрав физически, усмихнат, шеговит, остроумен, благоразположен, тър­пелив и мъдър.

Само сивотата на косата Му се приближаваше към чистата белина, а белите кичури по вътрешния ъгъл на веждите се разширяваха: странно наподо­бяваха крилцата на ангел, който се готви да хвръкне.

През целия низ от години, през които Го познавам, Той не показа никога човешка слабост, нито лична болка - като че такива никога нямаше.

А може би и наистина да нямаше: какво зная аз за Неговата личност, след като Го познавам вече десетки години?

Колкото пъти съм се опитвал да си отговоря на сложения по теософски въпрос: кой е Той всъщност? - из подсъзнанието ми всякога изникваше една шега, която Той сам някога каза:

- Вие искате да знаете кой съм аз? Нима наистина това е толкова важ­но? Нека тоя въпрос не ви занимава! Нима питат пиленцата - кой е човекът, който им хвърля житото? Дават ви жито, ако сте гладни, ако ви се харесва, заповядайте, хапнете си. След това идете в широкия двор на Живота и играйте колкото обичате. После, като огладнеете, пак елате! Ще ви нахраня с каквото мога. А кой съм аз, защо съм дошел при вас и вие при мене, не питайте. То не е важното за вас.

Нали не е важно кой е касиерът на народната банка, щом ми брои почте­но парите, които моят забравен вуйчо от Америка ми праща? Важното е да имам да вземам тия пари и те точно и навреме да ми се заплатят.

По-рано Учителят разпъваше палатката Си до големия камък край второ­то езеро.

Тая година палатката Му беше горе, на удобна площадка по склона на планината, прикътана всред клековете. Оттам лагерът се виждаше като на длан, а неговият общ шум долиташе като тихо бръмчене

Като шумът на морето, морето на живота, шумящо пред нозете Му, след като го е пропътувал и е застанал като фар на крайбрежието му.

(Учителят говори на Рила - вж. снимки № 1, 2, 7, 8, 11, 12, 13, 15, 16 от „Изгревът" том XIV. За изнасяне на беседите на ул. „Опълченска" 66 в София вж. снимки № 1-35 от „Изгревът" том XII. - бел. на съставителя Вергилий Кръс­тев)

-----------------
[1] Ул. „Опълченска"  66, София. (бел. М. И.)