16. Малкото глухарче или пътят на ученика [2]

Когато почувствува нозете си добре обуги, добре пристегнати в опасаните ремъци, когато провери долните си дрехи и сухата храна в раницата, когато се убеди, че всичко е в пълен ред за тръгване, глухарчето получи благословията на престарялото вече майчино стъбло, прекръсти се, разпери копринения си парашут и зачака първия повей на съдбата.

Вятърът край езерото рече:

- Хайде!

То прошепна едва чуто:

- Хайде!

И литна в широкия Божи свят.

Отначалото ветрецът го носеше леко - люшкаше го сякаш златна люлка над блесналите от слънцето езерни води.

„Нима това е животът и съдбата?" - се питаше то и кокетно разперваше гънките на блестящия на слънцето парашут.

Но скоро попадна в силно въздушно течение. Задуха ядовита буря. Тя го понесе по начупени колебливи пътища, ту над самите върхове на клековата гора, ту го отпущаше за миг около нагънатите скали, ту изведнъж, като по стра­нен каприз, го подхвърляше към небесната бездна, право срещу огнения диск на слънцето. То чувствуваше неговите огнени милувки по бузите си и тръпнеше от радост и от страх.

Когато мислеше, че още малко, и ще се сгромоляса в неговата огнена пещ, и притваряше очи, за да не вижда ужаса на собствената си съдба, когато се чудеше, че страшната минута все още не идва, бурята намали силата си. Въздушното налягане върху омачкания парашут олекна. Стори му се, че увисва в безвъздушно пространство, сам-само, далече от земята, някъде между нея и небето, изоставено от всички, забравено от самата Съдба.

- О, нека стане каквото ще, но само да стане нещо! - шепнеше то и чув­стваше как очите му се мокрят в сълзи.

И наистина, нещо стана. Огромни маси водни пари го заградиха. Беше облак.

- Охо, ти ли си, малко глухарче? - шепнеха топли струи, попипваха с влажните си пръсти краищата на парашута и подминаваха.

- Не ще си преживяло малко, ти, глухарче, за да дойдеш чак тук, при нас - казваха други и минаваха по своя път,

- А и не зная как ще излезеш оттук - шепнеха натежали ситни водни капки, като лепнеха по неговата буза.

- Ей, че добре се почива върху твоя парашут! - каза една едра водна капка и се стовари с цялата си тежест върху парашута.

То се опита да протестира. Протегна с пръсти да я прогони и поиска да поправи нанесената повреда.

- Ето, и аз бих искала да си почина на такова удобно място! Ти ще ми разрешиш да кацна малко върху едното крайче на твоето баюнче, нали? - рече една друга капка и без да чака разрешение, се стовари върху парашута.

- О, ето и аз ще се възползувам от любезността на тоя небесен скитник - се обади трета.

- А и аз също!

-И аз!

Глухарчето разбра, че нещо недобро става с неговия парашут: коприне­ните космици залепнаха, между тях се намести цял океан от водна маса. Всич­ко се превърна в едно голямо кълбо вода, в което, притаило дъх, то се гушеше.

Заваля дъжд и чудното пътешествие на глухарчето се свърши.

Пребито, измръзнало, едва дишащо, с разнебитен парашут, от който в ръцете му останаха само пречупени пръчки, то лежеше всред тревата на една мъничка полянка между скалите.

То се сгуши във влажната студена почва и дълбоко заспа.

Там на другата година се смееше срещу слънцето свежото стъбло на по­никналото ново глухарче.

Ти навярно си виждал неговите синове и дъщери, как летят около място­то на неговата катастрофа - някъде близо около Бъбрека, и може би си мислил, че и ние, всички хора на земята, сме нещо като залутани из простора, малки глухарчета, с парашути - надежди и с поуки - сълзи, които така много ни на­помнят както нашия път, така и нашето предопределение.

(Вж. снимка № 38 за Бъбрека от „Изгревът" том XVI. Вж. снимките за Бъбрека от „Изгревът" том XVII. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)

----------------------------------

[2] Узряване и надживяване материалната зависимост, устрем към нови кръгозори, Идеал, който изглежда лесно постижим, изпитанията на действителността и напомняне су­ровия дълг, който значи служба, привидна смърт и после - Живот чрез Плода на Делото.(бел. а.)