10. Малките камъчета

Когато облаците плътно забулват небето със сиво було, когато името на слънцето звучи като полузабравена легенда, когато цялата котловина изглеж­да като намръщена част от преизподнята, когато власовидни мъгли засноват около човека като материализирани духове, има все пак неща, които могат да приковат неговото внимание. Точно тогава той ще види това, които иначе не би забелязал: ситно написани страници от многомилионната история на планина­та.

От геоложка гледна точка малките камъчета по пътеката могат да не пред­ставляват някаква забележителност. Те нямат стопанско значение, защото ни­кой не би дал пари за тях. Те не са благородни метали.

Но за оня, който е свикнал да чувствува играта на багрите, който търси и разбира през форми и цветове идеята на художника, точно тия разхвърлени по пътеката малки камъчета му разкриват истински свят, чудно хубав, разнообра­зен и велик по замисъл, прекрасен по художествено постижение.

Малко, плоско камъче, сиво-розова основна маса, изпъстрена с прекъснато-успоредни зелени ивици, на чиято повърхности цъфтят светложълти ос­тровчета лишеи.

Замислен, тъмнозелен камък, колкото яйце, по чиято страна се откриват светлорозови паралелни наслоения, шисти, които земният огън и вековете са споили в неделима маса.

Млечно-бял кварц, като прозрачните бузи на приказна красавица, при­ковава погледа с благородната си усмивка.

Малък зърнест хубавец, тъмнозелена кръстословица, отпечатана върху сиво-бяла скалиста маса, закачливо се препречва пред натежалия крак.

Шеговита смесица от кварц и гранит, прошарена от начупени зелени пъ­теки, снабдена с блестящи слюдени очи, около които, в мълчаливо съглаше­ние, растат островчета жълт и черен лишей.

Описанията не биха имали край.

И какво чувство те обзема, когато си помислиш, че всичката тая красота е лежала с векове край пътеката, прескачана от тънките крачета на овцете, подритвана от цървулите на овчарите, плискана от дъждовете, радвала се на голямото благоволение - ласките на засмяното планинска слънце през векове­те.

Не, няма защо да се съжалява, че облаците са забулили небето, че слън­цето напразно търси пролук, за да изпрати своя поздрав.

Толкова по-добре!

Защото точно сега може по-добре да се види една от красотите на май­ката Природа, изписана [на] по-малките камъчета върху пътеката.

(Вж. снимки № 19, 20 от „Изгревът" том XVI. Белите камъни на Извора Махабур са бели кварцови камъни, донесени, за да украсяват коритото на из­вора. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)