5. Моята палатка

Едва беше чукнато последното колче, едва беше копната последната коп­ка на улея под полата на палатката, когато започна дъждът.

Отначало съвсем невинно поросяване: няколко леки капки, които без­шумно кацваха по камъните и по листата на тревата.

После - по-едри и по-дръзки. Всяка от тях беше въоръжена с воля лич­ност, която целуваше с влажни устни бузата или, през ризата, настойчиво тър­сеше самата кожа.

И след това всичко се обърка.

Облакът се смеси с мъглата и дъждовните капки се самозараждаха в самия въздух под носа ми.

Какво ставаше повече - не зная: оставих палатката да се разправя с дъжда.

Аз се сгуших в дъното й и равнодушно наблюдавах яростта на водната стихия.

Ударите на отделните капки се скъсваха в общо бучение.

От него се отчиташе само тънкото гласче на двете ручейчета от средата на покрива, от двете й страни. Те шумно се спущаха по стрехата и се изливаха в страничните вади, превърнати в същински бъбриви поточета.

И нима наистина, при тая стихия, палатката не пропуща нито капка?

Оглеждам се, пипам ризата си на гърба и се уверявам, че наистина съм сух.

Но - една малка изневяра: Една едра капка се провисна от покрива и падна върху пода.

После втора, трета, пета, десета. Единични, големи, колкото лешник, капки се нижеха до леглото ми. Няколко десетки, ядосани, като оси, капки.

И докато се чудех откъде идат, още повече се зачудих, когато спряха. Дъждът все още плискаше.

Духна вятър. Остър планински вятър, който нямаше нито име, нито посо­ка, духаше от север, от запад, от изток, отвсякъде.

Започна се истинска борба между него и моята палатка, Която аз трябва­ше да наблюдавам мълчаливо от моя ъгъл.

Хитрецът се преструваше на укротен и дружелюбен, докато провреше лапите си през междините на вратата или през полита на палатката и нахлуе­ше вътре. След това изведнъж надуваше гърди, напрягаше гръб и се опитваше да изскубне и палатка, и въжета, и колове. Поспираше за малко, поемаше си дъх, събираше пресни сили и се нахвърляше отново в бясна атака.

Загърнат в одеалото си, аз следях мълчаливо борбата им и тръпнех.

Палатката се надуваше, задъхваше от напрежение, пръхтеше с раздути­те си до пръсване бузи, пляскаше с полите си, опираше доверчиво дланите си о въжетата и сякаш с още по-голямо упорство вкопаваше ноктите си в земята.

След това, когато мина напорът, тя се надвеси над главата ми като за­мисленото лице на моята майка и ми шепнеше:

- Не бой се! Аз съм все пак здрава и читава! И докато моята прегръдка е над тебе, ти можеш спокойно да спиш и да сънуваш сладки сънища.

Така ми шепнеше тя, и аз наистина сладко заспах.

И я сънувах самата нея - гиздава моя посестрима, която ме люлее в златна люлка и ми шепне приказки за планински змейове, за пещери, гдето те се кри­ят, за царски дъщери, в които се влюбват, за братята им, които пазят сестрите си от похищения и за сестри, които размахват копринени ветрила над спящите си братя.

(Вж. снимка № 31 от „Изгревът" том XVI. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)