3. Усмивката на Рила

Щом прехвърлиш гънката на боровата гора, която се-разстила от хижа Скакавица нагоре, пред очите ти се разстила друг свят.

Дърветата не ограничават погледа и просторът се разгъва пред очите с всичкото си величие: стотици километри дълбочина, хиляди метри височина, купчини замъглена зеленина - далечни девствени борови гори - и синьо, като измито мънисто, небе всред надиплени бели тантели.

Чувствуваш някакво смущение и не знаеш откъде идва: няма никой око­ло тебе и раницата ти не е станала нито грам по-лека.

Обръщаш се и търсиш да проумееш: какво е тук особеното, което прико­вава, като със силата на странен магнит, твоето внимание?

И едва разбираш: огнените погледи на огромни цветове, нацъфтели меж­ду тучната зеленина, те гледат като живи от всяко кътче на просторната лива­да.

Там долу, отгдето идваш, жежкото лято е вече прегорило зеленината и отдавна вече цветята не смеят да те погледнат. Полето отдавна е превърнато в изгоряла, жълто-кафява пустиня.

И само няколко часа подем нагоре: просторна ливада, тучна зеленина, засмени цветя.

Ти сядаш на удобен камък край пътеката, опираш гръб о раницата и с пълни гърди поемаш сладкото опиянение, което се носи около тебе.

Ти чувствуваш как олекналата ти глава не мисли нищо, как успокоеното сърце прехвърля през пръсти една цъфнала като засмяно планинско цвете ра­дост, каквато ти отдавна не си преживявал.