65. Любомир Лулчев

Любомир Лулчев произхожда от видно, будно семейство из Оряхово, ня­кога изселено от Тетевен. Много способен, твърде ученолюбив, след свършва­нето на военното училище той постъпва като инженер-техник в „инженерната работилница", гдето скоро става виден ръководител на сектор от производ­ството. Благодарение на очевидните способности, той бива изпратен от Царя да следва авиация в Англия и е един от първите хора у нас, които се занимават с авиационно дело. През време на един полет претърпял авария, която му при­чинява сериозни повреди в коремните органи. Преведен обратно в България, той продължава службата си, като достига до чин подполковник. Запознал се с Учителя през 1920 година, той става един от преданите Негови ученици. Той не липсва нито на една от Неговите неделни и школни беседи, като сяда винаги на точно определено място, в салона, точно срещу катедрата на Учителя, до про­зорците.

Висок, прегърбен, плешив, с голямо чело, с големи кафяви очи, той носе­ше мънички очила за късогледство, против които най-усърдно се бореше - но без успех! Когато ги нямаше, той затваряше очите, примижаваше и бърчеше кожата на носа си. Лулчев носеше чисти, спретнати дрехи, без връзка, като искаше да се сравни с обичайните скромни, полуспортни дрехи на учениците на Учителя.

Лулчев се отличаваше с бистър, схватлив ум, много остър и много крити­чен. Той имаше мнение по всеки въпрос. Към Учителя имаше отношение, което се движеше между двете крайности: ту Го считаше за някакво Божество, вла­детел на свръхестествени сили, като проявяваше това с всички признаци на прекалено почитание, ту Го отричаше, считаше за обикновен човек - едва ли не дори шарлатанин, мистификатор, който си е присвоил званието Учител, без да има никакви качества за това.

- Че какъв „Учител" е той? Какви чудеса е могъл да направи? Само си приказва, приказва, хората лепнат по Него, залъгва ги, а нищо не може да направи!

През един престой на езерата Лулчев можа да предаде на самия мене критическо настроение към Учителя. То беше мъчително състояние на болез­нено разочарование, мъка, от която не можеше да ме спаси нито прекрасната природа на езерата, нито красивата гледка на изгревите на Молитвения връх, нито песните, нито беседите на Учителя! Състояние на дълбока отрова, която прониква до мозъка на костите!

Достатъчно беше наистина само един разговор с Учителя - наскоро пре­ди да си тръгна, - за да прелее в мене съвършено друго настроение. Тих, спо­коен, усмихнат, мъдър, Учителят приказваше за съвършено дребни, странични неща. Пред мене беше Неговото равно-мургаво лице, Неговата хубава бяла брада, Неговият спокоен, дружелюбен поглед. Дали Той беше почувствал, че съм „отровен" от бацила на неверието и от кого - не ми е известно и не съм се замислял. Но всякакво неверие след това се разпиля като мъгла и никога вече не дойде над мене. Аз никога не съм търсил, нито очаквал „чудеса" от Учителя. Напротив. „Чудото" бяха самите Негови думи, чудо беше радостта, която ме изпълваше при слушане на Неговите чудни беседи.

Лулчев беше чел цялата индийска, теософска литература. Той беше нау­чил от нея за индийските „учители", за Кутхуми и особено за Мория. Той беше винаги интересен, когато даваше обясненията на беседите на Учителя от гле­дището на теософията. Поради неговата голяма интелигентност, скоро около него се оформя кръг от по-интелигентни ученици на Учителя, които той започва да обработва по свой начин. Това е била „школата на Упанишадите". Освен редовните лекции на Учителя, те се събирали около Лулчев на специални зани­мания. Поради своята начетеност и властен характер, Лулчев влияе на тези хора с цел „да развие висшите им духовни способности". Те започват да се чувстват като някаква особена надстройка над останалите многобройни уче­ници на Учителя. Те са бойко самостоятелно ядро, което ходи отделно на ек­скурзии, търси се, убеждава темпераментно другите. Това е било особен род разкол в школата на Учителя, която навярно Му е причинявала доста мъка, но която Той понасяше с истински стоицизъм:

- Тежки духове внася със себе си Лулчев, понякога оставям лампата да ми свети цяла нощ - казвал Учителя за него.

Лулчев дал пари на недоразвития хондродистроф, човек-джудже Антон да купи на Изгрева място.

- Не искам да се разправям с крепостни актове и с частна собственост - уверил го Лулчев.

На това място, всичко от около триста метра, Лулчев си построил дърве­на къщичка с две стаички, изба и антре, гдето заживя заедно с Невена [Недел­чева]. Къщичката, боядисана хубаво с бяла блажна боя, беше една от най-хуба­вите на Изгрева. Там, при грамади от книги, често разхвърляни безредно на масата и етажерката, живееше и работеше Лулчев, приемаше многобройните си посетители. Над масата висеше едра тристенна призма, която ловеше слън­чев лъч и го разлагаше в хубав пъстьр спектър. Върху походното легло беше застлано меко вълнено одеало. Така стана, че същият Лулчев, който посредни­чеше на много хора да си купят места на Изгрева, един прекрасен ден беше поканен от съдебните власти да напусне къщичката си, поради претенциите на Антона: мястото превзема къщата! Така Лулчев, който беше носил на гърба си при някои екскурзии този човек, бива изхвърлен от собствената си къща и бива прибран в къщичката на Невена Неделчева, някъде долу, при окопите - място, което се смяташе за най-долно на Изгрева.

Лулчев се занимаваше с графология, хиромантия, опитваше се да гадае бъдещето, като правеше смели перспективни разбори на съдбите на своите посетители:

- Ти си бил някога цар! Тя е била при тебе придворна дама. Ти си се влюбил в нея и си я принудил да напусне своя мъж. Неговата болка, ревност,, не са го напуснали през вековете. Сега той се е преродил като жена, като твоя жена и ти отмъщава с това, което ти някога си му причинил!

Въз основа на почерка на писмото на някого, той даваше тълкувание както на неговия характер, така и на това, което го очакваше през бъдните дни. Летяха писма от цялата страна, на които той добросъвестно отговаряше. Важ­но е, че това той вършеше безплатно, очевидно блазнен от идеята, че е в роля­та на някакъв посветен учител.

Интересни бяха отношенията на Лулчев към жените.

- Дойдат при мене. като че носят някаква скъпоценност, грижливо я кри­ят. Но колко излъгани остават, когато към тая скъпоценност ти се отнесеш с пълно безразличие - виждат отведнъж колко голи, безпомощни, прости са те. Защото нищо повече и нямат!

- Ако искат да вървят напред в пътя на духовния прогрес, те трябва да се откажат от своите заблуди и предубеждения!

Излизаше така, че за да покаже пътя към посвещението, за да помогне на „тия души" да вървят напред, той ще направи истинско благоволение, като им помогне да се лишат от своите женски прерогативи, от своята „девстве­ност". Така Лулчев си създаде славата на сериозен „помощник" на жените да се освобождават от девственост. Тъй като всякога се намират жени, които тър­сят нещо в живота, намираха се и жени, които лепнеха около него за по-дълго или по-късо време. Такива бяха Елена Андреева и Невена Неделчева, навярно и други, по-малко отежняващи неговата сегашна съдба на амбициозен „учи­тел".

Естествено, такъв възглед към проблемата на жените не беше изказван от Учителя. Това стана причина за не малко приказки за порядките на Изгрева и на хората около Учителя.

А в това време Лулчев беше женен за Гела, дъщерята на генерал Радойков. Когато служел като подчинен на генерала, Лулчев е бил някак обиден, засегнат от началника си. Той решил да си отмъсти чрез дъщеря му. Прави предложение и се оженва за Гела. Не са имали деца и животът протича много тежко. Гела преподава уроци по пиано, живее самичка в новата им къща някъ­де близо до гарата. Лулчев е „голям слон", който не може постоянно да носи „мъничето" и го оставя самичко, а той вече живее на Изгрева с Невена. Един ден вестниците съобщиха за страшното убийство на Гела Лулчева, извършено от ученичката й, двадесетгодишната Малина Тимева. Гела била убита заради скъпоценностите, които криела някъде зад пианото, с тесла, когато се била навела да вземе нещо от пода. Убийството било извършено при съдействието на майката на Малина. Убийците били разкрити само три дни по-късно. Вестни­ците най-подробно описваха процеса, в който не малко участие вземаше и Лулчев. Не липсваха въпроси като тоя: как не е могъл той, като ясновидец, да предвиди какво ще се случи на жена му и не е могъл да вземе мерки това да не се случва?

Не ни е известно по какъв начин цар Борис се запознал с Лулчев и за­почнал да търси неговата помощ като съветник. Това беше през времето след 19 май, когато парламентът беше несигурен, царският режим ставаше все по­вече абсолютен, оформяха се позициите на комунистите, които лишаваха от основа всички умерени демократични партии. Министрите бяха назначавани от двореца и бяха случайни хора, „професори", за които самият цар знаеше, че нямат никаква връзка с народа. Това принуди царя да търси помощта на „съ­ветници" - хора, които сам той си харесваше или избираше. Един от тази съ­ветници беше и Лулчев.

(За Любомир Лулчев вж. „Изгревът" том VII, с. 533-534, „Изгревът" том VIII, с. 622-640, „Изгревът" том XVI, N° 41 на с. 53.

Разрешението на задачата е дадено в разказа на Любомир Лулчев „За ледената планина", публикуван във в „Братство, бр. 88, който прилагаме, - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)

За ледената планина

Веднъж се почувствувах много смутен в душата си. То беше на седмата година, откак бях се срещнал с Учителя, казах Му:

- Учителю, съвсем се обърках! Когато дойдох при Тебе, аз мислех, че всичко зная и че на всичко мога да отговоря. Нищо не можеше да ме смути. Но оттогава започна нещо странно. Всичко се разбърка, обезсилях, нищо не зная вече, нищо не мога! Смут има в душата ми.

Той се малко поспря и ме погледна. Вървяхме заедно из една столична улица - придружавах Го за някъде.

- Знаеш ли ти какво беше? - запита ме Той. И после додаде: - Ти беше една голяма ледена планина. Гледаха я мнозина, някои се чудеха, но никой не й се радваше... А хладът й някого отчайваше. Но дойде слънцето, напече плани­ната - и тя се стопи. Изчезна ледът - и смути се планината. Но остана водата. А водата носи живот. Всеки я обича. Тя всякъде може да отиде. Вредом я чакат. Това което мислиш за нещастие, е твоето благословение.

Очите ми разбраха от очите Му това, което не изрече, и тихо промълвих:

- Амин, Учителю!

И оттогава видях колко прави бяха думите Му.

Любомил [Любомир Лулчев]