55.2.  Как се решават въпросите на живота

Това се разказва от брат Симеон Симеонов, на 27.ХИ 1958 г. на празника на Учителя по случай Неговото заминаване.

Тогава бях секретар на касационния съд. Имахме една чиновничка, де- ловодителка, с която бяхме в много близки, приятелски отношения. Така се случи, че през това време имала много тежки семейни недоразумения. Имаше разправии с мъж, майка, баща, братя, които й отнемаха всяка радост от живо­та. Един [ден] дойде при мене дълбоко развълнувана.

- Не мога повече да понасям - казваше тя през сълзи. - Това не е живот! Няма повече смисъл да се боря! Глупаво е! Решила съм и решението ми е без­възвратно - ще се хвърля под трамвая и ще свърша със себе си! Всичко съм обмислила! Няма защо да ми говориш! Свършено е!

- Добре си намислила - казах аз, - щом не можеш да намериш друго решение на въпроса. Но ми се струва, че самоубийството чрез трамвая не е хубаво. Преди всичко, грозно е - много обезобразява човека. После - не вина­ги се свършва със смърт. Така се случва, че повлече човека, откъсне му крак или ръка и така остане за цял живот инвалид. А не мога да ти обещая, че така обезобразена, ще мога да положа някакви грижи за тебе! Не! Аз ще ти услужа, като ще ти дам сигурно оръжие - един хубав пистолет, който никога няма да те излъже!

Към грамадата „веществени доказателства" тогава имах няколко писто­лета. Взех един хубав, нов парабелум, постави в него една пачка с патрони, освободих спусъка и казах:

- Готов е за стрелба! Ще натиснеш спусъка срещу челото си и - готово.

Тя се колебаеше.

- Може би не харесваш този пистолет? Ето ти тоя, турски, маузер, бие точно, пробива железопътна релса. Ще ти пробие черепа и мозъкът ти ще оп­ръска стената насреща!

Дойде ми внезапна мисъл:

- Слушай, да се самоубиеш ти всякога можеш. Но я ела да те заведа на една беседа при Учителя. Утре е неделя. Ела, послушай Го, па след това - пис­толетът е пак на твое разположение.

Тя се размисли. После махна с ръка и се съгласи:

- Ще дойда!

Точно на другия ден, за тая беседа аз позакъснях. Сварих момента, кога­то Учителят погледна към вратата, към нея, и рече:

- Така е! Имате неприятности! Разправии вкъщи - съпруг, баща, майка - тежко е! И вие какво? Решавате да решите въпроса наведнъж, да се хвърлите под трамвая, да се стреляте! Така ли се решават големите въпроси на живота?

Докато Той говореше, тя ме гледаше втрещено. Очите й святкаха от укор. Когато Учителят свърши и тръгнахме през гората към къщи й, тя ми каза с всич­кото дълбоко възмущение, на каквото бе способна:

- Как не те е срам! Да ти поверя като на близък човек тайните на живота си, а ти да отидеш да ги разкриваш на Учителя си! Как можа това да направиш! И още смееш да ме гледаш!

Направих всичко възможно да я убедя, че се лъже жестоко. Ние бяхме до късно снощи заедно с нея. Кога бих могъл да намеря Учителя и да Му раз­правям неща, които за Него бяха така далечни!

Трябваше дълго да й говоря, докато тя се убеди, че това е истина.

Тя дойде и на следната беседа, после - на следващите и вече никак не липсваше. Постепенно радостта от живота й се възвърна, тя престана да мис­ли за самоубийството. Въпросите на семейството й се разрешиха като по само себе си. Тя и сега е една от ревностните ученички на Учителя.

27.XII.1958 г., София