55. Симеон Симеонов.

55.1. Защо градушката очука всичко по полето

Аз с Учителя и доста голяма група братя и сестри отивахме на Витоша. Пътят ни минаваше през ливадите край селото. Беше вече утвърдена пътека, от която никой не се отклоняваше. Ние знаехме, че селяните ревниво пазят лива­дите си и че се сърдят, когато се минава през тях. По тая причина ние вървяхме строго един зад друг и повредата за ливадите беше нищожна. Селяните бяха свикнали с това, като считаха, че наистина, при това положение няма друго разрешение на въпроса: пътеката просто минава през това място.

Тоя път из близкия дол излезе селянин с овчарска тояга в ръце. Той ви­каше отдалече:

- Хей, кой ви разреши да газите имотите на хората? Вие знаете ли, че това ни е хлябът? Така ли давате пример как да се уважава имотът на селяни­на?

Овчарят повишаваше все повече тона, викаше, обърна се към Учителя и посягаше да стовари върху Него тоягата си. Тогава аз избързах, хванах го за ръката и му казах:

- Ти знаеш ли с кого имаш работа? Със секретаря на касационния съд! Да се махаш от тука, че само на овчари ще станете!

Бутнах го доста твърдичко настрани и групата ни мина по пътеката.

Бяхме стигнали до първата поляна на пътеката към лагера, когато небето се заоблачи с гъсти облаци. Започнаха светкавици и после дъжд.

- Съберете се на кръг, всички на едно място - рече Учителят.

И ние наистина образувахме единна кръгла маса, подала гърбовете си към облаците. Главите и гърдите ни бяха завити.

Дъждът се превърна в градушка. Ледени топки чукаха върху гърбовете като с юмруци. Такава градушка през живота си не бях виждал. Но, както вина­ги, така и сега, градушката мина, облаците се разпиляха и дори грейна слънце. Екскурзията ни достави истинска радост.

Дойде време да се връщаме. Мъчно може да се опише това, което видях­ме. Нивите бяха очукани, като че ги вършаха чарди от коне. Царевиците - съ­що. Земята беше почерняла, като че беше обръсната. Ухото на едно магаре беше разкъсано и висеше като парцал. Каква е била силата на градушката, можете да си представите.

Аз запитах Учителя: Нима може грешката на един човек да причини така­ва страшна беда на колектива?

Учителят нищо не отговори. Нещо Му беше мъчно и не Му се приказва­ше.

Разказал: Симеон Симеонов на 27.XII.1958 г.

Записал: д-р Стефан Кадиев.