Алтернативен линк |
55. Симеон Симеонов.
55.1. Защо градушката очука всичко по полето
Аз с Учителя и доста голяма група братя и сестри отивахме на Витоша. Пътят ни минаваше през ливадите край селото. Беше вече утвърдена пътека, от която никой не се отклоняваше. Ние знаехме, че селяните ревниво пазят ливадите си и че се сърдят, когато се минава през тях. По тая причина ние вървяхме строго един зад друг и повредата за ливадите беше нищожна. Селяните бяха свикнали с това, като считаха, че наистина, при това положение няма друго разрешение на въпроса: пътеката просто минава през това място.
Тоя път из близкия дол излезе селянин с овчарска тояга в ръце. Той викаше отдалече:
- Хей, кой ви разреши да газите имотите на хората? Вие знаете ли, че това ни е хлябът? Така ли давате пример как да се уважава имотът на селянина?
Овчарят повишаваше все повече тона, викаше, обърна се към Учителя и посягаше да стовари върху Него тоягата си. Тогава аз избързах, хванах го за ръката и му казах:
- Ти знаеш ли с кого имаш работа? Със секретаря на касационния съд! Да се махаш от тука, че само на овчари ще станете!
Бутнах го доста твърдичко настрани и групата ни мина по пътеката.
Бяхме стигнали до първата поляна на пътеката към лагера, когато небето се заоблачи с гъсти облаци. Започнаха светкавици и после дъжд.
- Съберете се на кръг, всички на едно място - рече Учителят.
И ние наистина образувахме единна кръгла маса, подала гърбовете си към облаците. Главите и гърдите ни бяха завити.
Дъждът се превърна в градушка. Ледени топки чукаха върху гърбовете като с юмруци. Такава градушка през живота си не бях виждал. Но, както винаги, така и сега, градушката мина, облаците се разпиляха и дори грейна слънце. Екскурзията ни достави истинска радост.
Дойде време да се връщаме. Мъчно може да се опише това, което видяхме. Нивите бяха очукани, като че ги вършаха чарди от коне. Царевиците - също. Земята беше почерняла, като че беше обръсната. Ухото на едно магаре беше разкъсано и висеше като парцал. Каква е била силата на градушката, можете да си представите.
Аз запитах Учителя: Нима може грешката на един човек да причини такава страшна беда на колектива?
Учителят нищо не отговори. Нещо Му беше мъчно и не Му се приказваше.
Разказал: Симеон Симеонов на 27.XII.1958 г.
Записал: д-р Стефан Кадиев.