39.6. „Той не е човек"

До вечерта другарят ми беше добре и можа да седне с нас на трапезата. Никак не помня как съм заспала тая нощ, носена от чудните вълнения, които бях преживяла през деня. Но на сутринта, войникът, който беше ординарец на другаря ми и който си беше отстъпил стаичката, за да спи в нея Учителят, а той спа долу в мазето при сеното, дойде с тихи стъпки при мене и ми прошепна:

- Кой е този, който спа снощи тука?

- Наш гостенин - отвърнах аз.

- Той не е човек.

- Защо? - попитах учудена аз.

- Така, той не е земен човек. Снощи аз излязох на двора и погледнах през прозореца, да видя какво прави човекът. Той беше коленичил на пода, вдигнал ръцете си нагоре и целият той светеше. Такава светлина не съм виж­дал. Целият той беше светъл и от него излизаше светлина.

- Да не ти се е така сторило? - попитах ординареца аз.

Не - отвърна той. - Аз дълго време стоях като закован и Го гледах.
- Хубаво си видял - казах му аз. - Блажен си, че си видял!

Ординарецът си тръгна дълбоко замислен, а аз си казах на себе си, че за този, за когото няма време и пространство, не беше мъчно да бъде цял в свет­лина.

През всичкото време, докато Учителят престоя у нас, войникът винаги благоговейно смирено стоеше пред Него. И не само той, но и аз, и другарят ми, когото Учителят излекува, Го гледахме с любов и благоговение.

Само Той стоеше тих и неизказано смирен, както и през целия Си жи­вот - сякаш не Той правеше чудото.

Сега, когато си спомням за тогава и за всички други случаи, си мисля: Само Големите могат да бъдат така смирени в своето величие!

Изгрев, 22.III.1952 г.

(Това е записан разказ на Елена Иларионовоа, съпруга на Костадин Иларионов от гр. Търново. Тя е описала собственоръчно своите спомени, но тук са в друга редакция. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)