5.7. Съборите в София

През 1926 г. съборът за пръв път се състоя в София, на „Изгрева". През тая година срещу около десет милиона лева е било закупено мястото на аме­риканския журналист, приятел на България, Баучер, зад боровата гора, заедно със значителна част селски ниви на селяни от село Подуене, дотогавашни тех­ни притежатели. Бяха вече изградени главните постройки на Изгрева - сало­нът, а по-късно и трапезарията. В строежите взимаха участие всички братя и сестри чрез личен труд. С особена радост поглеждах дълго време след това към тавана на салона, гдето с желязна пила трябваше да отрежа от гредата един дълъг железен клин. Много пот изтече от челото ми, докато прережа твър­дото желязо при неудобно положение върху високата дървена стълба.

През тия години бях в провинцията и идването ми в София, на Изгрева, беше моята най-голяма радост. Нямаше още братски стаи и често ми се случ­ваше да гостувам по домовете на братя и сестри в града - практика, внедрена и досега всред братството. През учебната 1925-1926 г. салонът беше вече све­жо измазан, блестеше със снежната си белота, с огромните си прозорци към изток, заемащи цялата дълга стена на постройката,

Също както върху поляната в Търново, и тук, като че изникнали изпод земята, бяха построени по поляните разнообразните палатки на гостите-съборяни. Нашата хасковска група беше настанена в единствената, малка, триъгъл­на палатка от платнища, които аз бях донесъл. Бяхме се настанили върху пряс­но оженатата нива южно от поляната, гдето по-късно бяха построени бараките на Влад Пашов и Ганка Парлапанова.

Казаните за готвене бяха настанени пак върху големи камъни наблизо до кухнята, с готовност да хранят около хиляда гости.

Традициите и тук се спазваха неотменно. Цигулката засвирваше много преди изгрева на слънцето: „Събуди се, братко мили, от дълбок сън ти стани!" Измъкваха се полуоблечени братя и сестри към тоалетните места и умивални­те, за да могат по-скоро да заемат местата си всред дългите стотина метра редици, срещу мълчаливите преобразования на източното небе. Синкавото, после розово, после златистожълто небе ставаше ярко-пламтящо около навдигналата се глава на изгрялото слънце. Тържествен хорал от хиляда гласа. Плът­но наситена емоционалност издига душата на човека към други „светове". Те изглеждат така реални и близки, както въздуха, който изобилно навлиза в дро­бовете. Издигат на възбог душите и общите молитви, гимнастиките, първите наченки на Паневритмията.

Наредени на нестройно кръгове около Учителя, пъстрата тълпа от усмих­нати, светещи лица, чакаха с нетърпение Словото на Учителя. То скоро започ­ваше - понякога без предварителна молитва, без предупреждение. И все пак - той стоеше на стола си. До него се явяваше дългата маса за стенографите, които мълчаливо почваха да пързалят моливите по листовете. Останалите - всички съборяни, се разполагаха кой както може. Сядаше върху дрехата си, върху вестник, направо на земята, или оставаше на колене или някъде зад дру­гите. Като гледаше неудобните положения, които бяха заели слушателите му, смеейки се, Учителят каза:

- Ако пък хората отвън знаеха какво богатство тук се излива, така биха се струпали, че за вас няма да има никакво място. Едва бихте намерили място за стоене някъде около железопътната линия.

Тая линия опасваше долната част на Изгрева на повече от три четвърти километра.

Програмата на беседите беше и тук, както и в Търново: ранно сутринно Слово, после - по-дълга беседа, понякога следобед, между 16 и 18 часа - още една беседа. Останалото време - четене на зададени теми, разисквания, сво­бодни разговори, домакинска работа, посрещане на гости, посетители от гра­да.

Обедите, вечерите не се различаваха от тия в Търново.

Грижливите изгревски братя и сестри бяха наредили дълги пейки и маси - десетки метра дължина - под редицата от сенчести дюлеви дървета. Тяхната едра шума се надвисваше над пейките и създаваше приятно хладна сянка. Имен­но тук, върху тия пейки, около тия маси протичаше спокойно-радостният живот на братството през летните дни на годината и също през съборните дни. Поня­кога през съборите са изнасяха на двора и всичките столове и пейки от сало­на.

След обичайните песни при водещата цигулка на брат Симеон Симеонов или понякога от цял оркестър, подемани от хиляда гърла, се чуваше очаквани­ят силен глас на брат Гради [Минчев]:

- Обе-е-ед!

Дежурните, с големи съдове - баки, разнасяха яденето и го насипваха в чиниите на седналите братя и сестри. Беше време на хлебните купони и всеки се грижеше за хляба си. Някои заемаха такъв от свой услужлив съсед, който с усмивка го преполовяваше. Кратка молитва:

- Само Божията Любов носи пълния живот, (три пъти)

Започваше тихо, задълбочено ядене, понякога придружено от тихи дру­желюбни приказки. Учителят повечето не разговаряше през време на яденето или само кратко отговаряше. Следваше концертна или литературна програма. Пак песни - от всички или индивидуални, рецитации на свои стихотворения, отразяващи вдъхновенията на някои чутки братя и сестри. Учителят благос­клонно слушаше и само от време на време проговаряше. И без това беше тол­кова много говорил през време на беседите.

При една такава песен трябваше лично да се убедя в духовното величие на Учителя, гдето очевидно беше тайната на неговата сила.

Всички братя и сестри, целият събор, над хиляда гърла, пеехме песента „На Учителя покорен",

- На Учителя покорен
аз ще служа до конца,
Той за мен е път отворен,
що ме води към Отца.

Аз бях точно срещу него. Премина ми следната мисъл: „Учителю, колко много ще да си радостен и горд, като чуваш сега толкова хора да пеят тая песен в твоя чест!"

Наблюдавах го внимателно. Беше притворил очи като в най-дълбока ме­дитация. През горните клепачи се виждаше обаче как ябълките на очите му бяха отправени нагоре, към небето. Веднага долових какво ставаше в него: той отнасяше това славословие към своя Учител, невидим и незнаен за нас, но дъл­боко осъзнаван, чувствуван от него.

И винаги, когато се запяваше от нашия колектив тая песен - „На Учите­ля", пред мене изпъкваше картината: за кой и за какъв „Учител" се пее. Нашият Учител, макар и стоящ пред нас като човека, когото наричахме „Учител", всъщ­ност е само условен знак, конкретизиран образ на оня далечен Идеал, към който се стремеше нашето сърце, най-хубавата част от нашия душевен живот.

Когато някои се чудят на авторитета, който си беше спечелил нашият Учител всред нас и всред нашата общественост, аз никак не съм се чудил. Той беше успял да надмогне дребнавото човешко, да заживее в съгласие със своя идеал, с идеалите на човечеството изобщо. Той нямаше лично желание, лични амбиции, дори свой личен живот. Той го беше слял със своя идеал. Смешно е да се говори за някакво користно лицемерие, поза, блъф, фалш, както поняко­га обичат да приказват външни, повърхностни многознайници. Не! фалшът, лъ­жата, блъфът биха създали неприкриваемо противоречие между думите и де­лата, биха причинили провал както на личността, така и на нейното дело. Учи­телят беше пред нас десетки години, по всяко време, през дни и нощи и нито веднъж, нито в един случай не беше доловено противоречие между неговите думи и неговите дела. Той стоеше на поста си вярно дори до последните дни от живота си: мъдър, убедителен, усмихнат в страданията си.