5. Съборите на Всемирното Бяло Братство

5.1. Съборите във Велико Търново

Животът на Всемирното Бяло Братство започва от годината, когато във Варна е проведен първият „събор". Участвували са, освен Учителя, тримата негови ученици: д-р Георги Миркович, Пеню Киров от Бургас и Тодор Стоиме нов, тогава също от Бургас. Тогава те са отишли пеш от Бургас до Варна. Кога то се събрали и нарекли своето събиране „събор", те запитали:

- Та могат ли трима души да правят събор?

Учителят отговорил:

- Сега сте трима, а ще дойде време, когато ще станете хиляди.

Съборите наистина наедряват. Те стават все повече масови. На събори

те в Търново през 1919,1920,1921,1922,1925 г. тук са вече стотици посетители. Излизат едни от други по-интересни беседи, отпечатани и внедрени в живота на братството ръководни принципи, давани именно през време на тия събори.

Първият събор, който имах възможност да посетя, беше тоя през 1925 година, станал на братското лозе в Търново.

Пристигащите получаваха веднага определено място за палатките си и се залавяха да ги разгъват. Разтваряха се бързо денкове и вързопи, разтягаха се колове и палатките от брезенти и платнища бързо заемаха мястото си в общата панорама. Всички работеха усърдно, съсредоточено, без излишни раз говори.

Понеже пристигналите бяха от различни краища на страната, с различ ни възможности, палатките се различаваха много една от друга. Някои разгъваха високи, солидни, брезентови, макар и малко извехтели, друга разгъваха ниски, от платнища, триъгълни, в които можеше да се влиза само на колене, а трети си бяха направили палатки от обикновен американов плат, но напоен грижливо с парафинов разтвор в бензин. Това беше специалитет на една от сестрите, снабдила мнозина приятели с произведенията на своето изкуство. Бивши военни вече даваха съвети как да се окопаят полите на палатката, как да се вържат, за да противостоят на дъжд и вятър.

- Защото никой не може да ти каже кога ще завали един проливен дъжд и ще ви измокри покривките и вас самите до кости.

За наша радост, през всичките десет дни на събора през тая година не капна нито капка дъжд. Напротив, времето беше приятно горещо, както често бива през месец август в лозята на Търново. Особено приятни бяха вечерите, нощите и утрата на старопрестолния град, който сякаш искаше да покаже доб­рата страна на лицето си.

Когато багажът беше прибран под палатката, ние можехме вече да раз­гледаме лагера и останалите съборяни.

В горната третина на братското лозе беше единствената едноетажна, па­янтова, грижливо боядисана къщичка на търновското братство. В стаите на приземния етаж се намираха инвентарните вещи и хранителните продукти. Най- съществената част от къщата беше единствената голяма стая на първия етаж, с малко антре пред нея. Това беше нещо като свещената стая, „горницата", как­то й казваха. Влизането в нея ставаше само гологлав и по чорапи.

На юг от къщата, недалече от нея, се възвисяваха два високи бряста, под които бяха наковани пейки за сядане. Върху тях протичаше напрегнатият жи­вот на съборяните през съборните дни и те бяха винаги заети. Естествено, те далече не стигаха за стотиците съборяни. Поради това, при беседи и групови разговори, особено около Учителя, хората насядаха направо върху поляната, върху тревата, като постилаха под себе си дрехи или вестници. Не можеха да се поберат всички върху пейките и през време на обедите. Повечето си взима­ха храната на ръце или - по-рядко - си носеха храната при палатките, гдето си създаваха комфорт, какъвто можеха. Но това беше крайно нежелателно. Нико­му не се искаше да се дели от Учителя през време на обедите - тогава беше толкова интересно и хубаво.

Вдясно от къщата, върху големи камъни бяха поставени големите кону­совидни казани от розоварните, в които се готвеше общото ядене. Сутрин от тях се наливаше така ароматичният билков чай. На обед от тях се изсипваше единственото горещо ядене, приготвено с неповторима вещина от нашите де­журни сестри. Това беше заключителната част от дейността на снабдителите, докарали с коричка продуктите, на старателните братя и сестри, които с ножо­ве в ръка бяха белили и рязали картофите и другия зеленчук. Останалите събо­ряни се застояваха наоколо и пееха заедно с дежурните. Песните бяха недели­ма част от самото готвене. Те превръщаха скучната и не много приятна работа около готвенето в някакво свещенодействие.

Когато идваше време за обед, един гръмогласен мъжки глас извикваше: „Обе-е-ед!" Тогава изпод палатките излизаха братя и сестри с канчета, нареж­даха се на опашка около казаните и спокойно чакаха да получат пълната лъжи­ца с ястие. Тя беше достатъчна за един хубав, макар и скромен обед.

Макар и насипано яденето, никой не почваше да яде. Изчакваше се да се каже в хор от всички хиляда уста молитвата: „Само Божията Любов носи пъл­ния живот." Яденето беше негласно свещенодействие. Разговорите бяха тихи, делови. Сам Учителят не приказваше много - казваше само най-необходимо­то. Всеки можеше да се съсредоточи в самото ядене и да го дъвче грижливо. Когато свършваше обедът, всички замълчаваха по малко и всеки произнасяше полугласно същите думи, с които беше почнал обедът: „Само Божията Любов носи пълния живот." Всички бавно се разотиваха по палатките си. Над лагера прилягаше спокойната полудрямка на летния следобед. Някои наистина заспи­ваха. Други пазеха тишина и мълчаливо си гледаха работата. Напрежението на деня постепенно намаляваше. Започваше отново съживяване към три часа, когато горещината намаляваше и съборяните се готвеха за следобедната бесе­да, която ставаше към четири часа. Ако не се състоеше беседа, посетителите от едно селище се трупаха около ръководителя си и започваха проучването на дадената колективна задача.