Свърши Първата световна война, като остави България да плаща репарации. Дълги години беше мизерия и разруха - материална и морална. След като хората си взеха реквизираните коне, мен като ветеринарен фелдшер ме изпратиха в гр. Елхово като дружинен артелчик при една дружина от 29-и ямболски полк. До 25.III.1919 г. бях артелчик в Елхово. Като ме освободиха от военната служба, си отидох у дома в село Водица.
Там всяка събота си идваше от Попово Колю Ралев Арнаудов, който учеше в Поповската гимназия. Той ми съобщи, че много войници продължават образованието си и че ако искам, мога да продължа да уча. Каза ми, че е приятел с директора на гимназията и може да ходатайствува да ме приемат, макар че войната не ме е заварила ученик. Запитал и му отговорили, че Поповската гимназия е отворена за всеки, който иска да учи.
Явиха се и други предложения. Свещеникът поп Никола бе стар и скоро селото щеше да остане без свещеник. Предложиха ми да ме направят поп във Водица. Щяха да ме издържат от специалния фонд на кредитната кооперация и от общинския бюджет. А пък чичо ми Рали Бобев от село Посабина ми каза: „Слушай, Пеньо, три години ще те издържам със собствени средства и ще те изпратя в Бачковския манастир да следваш за поп. Като свършиш, ще те направим поп в Посабина. Ще ти дадем дворно място и ще ти направим къща. Ще те издържам за душата си. А ако искаш да учиш в гимназия, ще ти давам пари срещу полица без лихви, но един ден ще ми ги върнеш."
Намерих се на кръстопът. Реших да се обърна за съвет към Учителя, Който в момента се намираше в гр. Сливен у гимназиалния учител по музика Райнов. Тръгнах пеша за град Сливен. Сестра Щилянова от София ми бе писала, че Учителят е в Сливен. Минах през село Славяново, Юсенлери, Омуртаг. Нощувах в гр. Котел и на другия ден през Ичера пристигнах в Сливен. Изпитах за дома на брат Райнов и се явих при Учителя. Като Му разказах какво ми се предлага от родното ми село и от чичо ми, Той ми каза следното: „Поп, папа, баща; поповете носят черни раса с широки ръкави, което е израз на щедрост. Ако погледнеш под широкия ръкав, долната му риза е закопчана, пришвъкната, което е израз на скържавост, себичност; хора, които мислят само за своето лично благо." Попитах Учителя: аз, като човек от Бялото Братство, не мога ли да стана поп? Отговори ми, че щом Светият синод се научи, ще ме уволни телеграфически. „Те не могат да търпят новите хора и новите идеи. Аз - каза Учителят - те съветвам да станеш свещеник, но с делата си да светиш, а не поп. Вземи пари от чичо си и следвай гимназия!" Целунах Му ръката и се упътих към селото си.
ВК: Какво впечатление Ви направи тази втора среща с Учителя? ПГ: Учителят - много спокоен, така, весел и ми обяснява фактически какво нещо е духовенството и с какъв манталитет те разсъждават. Те са против всяко ново нещо, защото са с фарисейски идеи. „И затуй, каза Той, те няма да те търпят." Новите хора не могат да бъдат търпени от сегашното духовенство. Това ми каза.
Пристигнах у дома. На другия ден отидохме с големия ми брат Боби и жена му да копаем първа мотика царевица на Мандралъка. Седнахме да закусим. Аз попитах батю и буля: „Съгласни ли сте аз да стана ученик, да завърша гимназия?" Те и двамата ми казаха, че щом искам да уча, нямат нищо против. Закусихме, аз ги оставих ги да копаят царевицата, отидох си у дома, взех си ядене и отидох в Попово. Колю Ралев ми намери учебници за четвърти клас - сегашния осми клас - и аз започнах да чета, да уча. Каквото не разбирах, Колю ми обясняваше. До 10.IХ.1919 г. се приготвих за четвърти клас. Явих се на изпит и го взех. Другите, които като войници се явиха с мене, започнаха да се готвят за пети клас. Аз отказах да се готвя като частен ученик, а се записах редовен ученик в пети клас на Поповската гимназия, за да мога по-задълбочено и основно да заучавам различни дисциплини. В класа съучениците ми думаха „бати Пеню". Дори и някои учители и учителки ми думаха „бати Пеню".
