52. ХАМАЛИН

Първата задача на всяка държава, която по ред причини получи политическо влияние върху някоя друга, е да вземе в ръцете си стопанския й живот, производство и търговия. Това е най-важното. В това отношение Германия и Италия, които получиха в началото на Втората световна война влияние над България не направиха изключение. Още с първите стъпки, тяхните стопански представители бяха вече тук. Голямата война, която тези две държави, бяха почнали - Германия още в 1939 г. и Италия малко по-късно, ги изтощаваше до крайни предели и те не можеха да предложат почти нищо за износ, освен незначителни дреболии и тъкани от изкуствени влакна. В тези много тесни граници се ограничаваше вносната ни търговия през военния период, Търговците у нас на едро неофициално се деляха на два големи дяла: такива, които търгуват със стоки от местен произход и други, които имаха за предмет на своята търговия предимно стоки от други държави. Тези последните носеха титлата „Вносители". Да бъдеш вносител, беше голямо звание, с авторитет, с тяжест в обществото. За такова обществено положение по това време, бяха необходими по-големи капитали, усет и замах към стопанските въпроси. Като търговец на едро, през този период, амбицията ми беше насочена именно към това по- високо обществено положение. Беше началото на 1943 г., когато за първи път се явих пред представители на италианските текстилни заводи от Милано и Торино. Манифактурата беше от онзи сектор производство, което най-добре познавах и което най-много ме интересуваше в моята търговска дейност. Този представител, сеньор Денизи при когото отидох сух, слаб, но с добре оформена глава, ме прие с голямо внимание. Макар и да говореше неправилно български, в думите му се очертаваше култура, интелигентност, голямо умение и разбиране в търговските дела. Неговите кантори, бяха на втория етаж, където сега е кино „Благоев". На тази сграда по това време имаше окачена една скромна табелка с надпис „Хотел Европа". След като му се представих и разменихме обичайните при такива случаи любезности, бързо преминахме към деловия разговор. Запитах го дали в момента ще може нещо да ми предложи. Тъй като тежката развръзка на войната, която беше започнала за тях извънредно много ограничаваше възможностите им да предлагат редовно стоки, той извади една папка, в която имаше книжа и мостри от платове. Показа ми една връзка от тези мостри, които представляваха хубави хастари от изкуствена коприна. „От тези платове - ми каза той - в момента мога да ви предложа, петнадесет хиляди метра". Веднага разбрах, че имам възможност за добра сделка. По това време обаче индустриалните центрове на Италия и по- специално Милано и Торино бяха подложени на усилена бомбардировка от самолетите на английските и американски въздушни сили. Това внасяше голяма несигурност и риск в сделките с тази страна. Затова фирмите от Италия и Германия, искаха още при поръчване на стоката, стойността й веднага да се заплаща, тогава само поръчката е валидна, а след това се чакаше с месеци, докато поръчаната стока дойде. Това заангажирваше за дълго време, средствата на купувача. Но това не беше най-лошото. Те поставяха и други, още по-тежки за момента, условия. А именно: всички рискове от злополуки са за сметка на купувача и ако при бомбардировките или при друга някоя злополука тя бъде унищожена, то купувача губи и стоката и парите, които той вече предварително е внесъл за нея. Този голям риск разбирах много добре. Освен това по това време всички вносни стоки, които можеха да задоволят насъщни нужди на човека се поставяха под разпореждане на министерството на вътрешната търговия, която правеше разпределение на получената стока между търговците на дребно и занаятчиите. Под такова разпределение се поставяха и всички внесени текстилни стоки. Това министерство поставяше и цените им. За вносителя то не даваше печалба по-голяма от десет процента. Тази печалба беше много малка, за да оправдае големия риск за вноса, който се поемаше. Въпреки това, въпреки тези неблагоприятни условия, аз реших да сключа сделка със сеньор Денизи. Печалбата не беше най-важното, което ме тласкаше към тази рискована сделка. Съображенията за да я приема, беше, че моите пари, ако всичко мине благополучно, ще бъдат гарантирани с тези ценни стоки, тъй като по това време инфлацията бързо растеше и нашата монета се обезценяваше. Второ, задоволяването на моята мечта, да се наредя в първата категория стопански деятели и да добия званието „вносител". Поръчах само пет хиляди метра от тези платове. След като поръчката беше напълно оформена, изпратих по-малкия си брат, да внесе нейната стойност в Българската народна банка, за сметка на фирмата, която щеше да изпрати стоката. Когато брат ми отишъл в банката да внесе сумата, директорът го повикал и му казал, че тази сделка е много рискована, тъй като специално Торино, откъдето ще излезне стоката е непрекъснато подложен на бомбардировки и го посъветвал да не прави вноската. Брат ми не го послушал и внесъл сумата за превод на фирмата износителка. Зачакахме пристигането на пратката. Новините обаче бяха все по- тревожни и напрегнати. Денизи не можеше нищо определено и успокоително да ми каже. Минаваха дни, седмици, месеци все в засилващо се тревожно очакване, тъй като в тази сделка бях вложил почти всичкия си капитал. Взех да мисля, че всичко е загубено. За този, от жизнено за мене случай ме глождеше мисълта да отида при Учителя и да го запитам, какво да очаквам и какво да правя, ако всичко е загубено. Но не обичах да го безпокоя за моите материални работи. Не го запитах, когато исках да направя сделката, не се реших и сега да го запитам. Тревогата пред мрачните изгледи за моята съдба, беше вече здраво залегнала в мене. Един ден, така разтревожен и посърнал съм застанал пред салона, където Учителят държеше своите беседи, гледам Той излиза от стаичката си и тръгна към мене, спря се на близко разстояние и някак въпросително ме погледна, разбрах, че иска да му разкажа за това, което ме подтискаше. Приближих се до Него и като отприщен бент, набързо му изложих целия случай и мъката, която тегнеше над мене. Накрая заключих: „По всичко личи, че след загубата, не ще имам друга възможност освен да стана хамалин". Той ме погледна помълча малко и каза: „Ти хамалин няма да станеш". В думите му имаше бащинска загриженост и мекота, а лицето му светеше. Изведнъж, целият се почувствувах, като човек освободен от тежки окови. Изблик на надежда и радост ме обзе и бях готов да литна в простора от неудържим възторг. Само няколко дена след тази случка, получих известие, че пратката ми от пет големи сандъка е пристигнала на Ломското пристанище. Италия само малко преди това, беше вече капитулирала и границите й затворени.

Сумата за тази сделка бе 500 000 лв., с нея можеха да се купят тогава три апартамента. Като получих стоката в гр. Лом от парахода, докарах я в София и пристигна един търговец от Скопие, и ми предложи два милиона, значи четири пъти повече за нея. Аз не посмях защото, имаше закон, че комисарството я разпределя и определя цената й. Комисарството разпредели стоката и остана малко от нея. Започнаха бомбардировките над София 1943/1944 г. и аз закарах останалата стока в село Бистрица, където се бяхме евакуирали със семейството ми. След 9 септември 1944 г. докарах съндъците и ме среща полиция и казвам, че това е багажа ми от евакуацията. И те не провериха, и ме оставиха. След това дойде време, когато бях материално зле и от тази стока продавах малко по-малко и се подпомагах с пари.

Навремето си възстанових всички пари. Интересно бе, че парите, които бях внесъл за фирмата в Торино, не бяха ги привели от банката. Та тези пари аз можех да си ги взема обратно. Но аз не направих това. Отидох при Денизи и му предложих да ги извадя от банката и да му ги предам лично. Той се учуди, че съм толкова честен, усмихна се и той се разтича, и фирмата си прибра парите. Оправихме се.

Значи стоката пътува с кораб по Дунава и преди да стигне гр. Лом се затварят официално границите на Италия. Щом минала стоката и границата се затворила. Та така, хамалин не станах.