20. МИГОВЕ ОТ ВЕЛИКАТА ЕРА

Чудеса не са ставали само в Библейски времена, ставаха и сега.

Като изключим първото отиване на Мусала през 1922 г., когато времето бе хубаво през всички останали години, щом тръгнем и времето се разваляше. Още от Чам Кория, почваха дъждове, падаха мъгли, задухва студен вятър, а нагоре често и сняг. Явно Учителят ни изпитваше. Ех, някои отпаднаха и не посмяха повече да идват, като казваха че: „Ние ще се изкачим на нашия вътрешен Мусала". Но множеството устояха и укрепнаха. Най-интересното беше, че никой през тези екскурзии не простина или да се разболее. Така Учителят ни приучи да не се боим от времето. Ние почувствувахме приток на сили физически и духовни, и в нас се зароди една велика любов към природата, независимо с какво лице ще се покаже тя. Вечер пък и през деня, всички сме около огньовете. Наоколо големи пространства с клекове, дърва имаше от тях. Огньовете пушеха от мокрите клекове, но не угасваха. Животът ни край Мусаленските езера, беше щастие за нас. Струваше ни се; че живеем в един щастлив свят. На този бивак прекарвахме доста дни наред, като в ранните утрини, още по тъмно тръгвахме за върха с фенери в ръка през няколко души, за да стигнем при изгрев на слънцето там. Отдалеч величавата светла ивица от хора, която бавно пълзеше към планинския първенец, беше вълшебна за гледане. През цялото време на тези екскурзии, прекарвахме на открито. Всяка година съм бил при тези изкачвания и нито един път не сме имали ясно и слънчево време. На нас младите тогава падаше грижата, да палим и поддържаме запалените огньове, да има гореща вода в чайниците за пиене.

При една от тези екскурзии, след като дни и нощи наред съм в едно непрекъснато напрежение за поддържане на огньовете за загряване на чайниците за гореща вода - най-важното при такива случаи, да бъдем най-после в услуга на по-слабите, почувствувах голяма нужда от сън. Беше привечер. Виждам Учителят да идва към мене, погледна ме и аз неволно се свих на земята, върху купчината хвойна, която беше пред мене. Задрямал съм по моя преценка само броени минути, не повече от четвърт час, защото когато станах, беше още светло. Почувствувах се съвършено бодър и свеж. Озърнах се, Учителят не беше вече при мене, но обстановката същата - влага, рядка мъгла, димящи огньове, заобиколени от братя и сестри, които с разположение говореха помежду си. Учителят беше направил с мене чудо, умората, нуждата за сън бяха отлетели. Това бе едното чудо, за съня.

През същата тази екскурзия, ние няколко братя, които по-усърдно се грижехме за бивака не можехме нито да мислим, нито пък имаше условия за някакво по-сериозно хранене. Всичко беше на крак с по някой и друг залък в уста. След няколко дена на такъв режим на хранене, апетита ни се беше подострил в значителна степен в младите и здрави стомаси. Бяхме закопняли за топло ядене, нещо приготвено в тенджера или гювеч. Вечер късно, обикновено след като си изпълним задълженията, откъм дърва, вода и лагера поутихне, се унасях вече в някаква само дрямка, защото за сериозно спане не можеше и да се мисли. Ние, приклекнали към някои от по-страничните огньове, обгърнати от дима им, тихо се разговаряхме. В една от последните вечери, когато разбрахме, че след някой ден ще си отиваме, групичката ни пак се беше събрала около димящия огън. Тиха вечер, не валеше, около нас, нямаше никой друг, всички дремеха. Както тихо се разговаряхме някой даде идеята, като си тръгнем двама от нас да избързат напред, да отидат в Чам Кория, да закупят зарзават и всичко необходимо, за голям хубав гювеч. Да дадат продуктите на фурнаджията за да направи гювеч и като пристигнем ние, да можем да се нахраним до насита. Идеята беше споделена тихо, само в тесния кръг на групичката. По това време като студенти, бяхме с много скромни средства и за да посрещнем изчислените разноски за гювеча, стана нужда да изметем от джобовете си и последните монети, които имахме. На сутринта, тъкмо съм се разтичал, погълнат от грижата за задоволяване на нуждите от дърва за огън и вода, за идващият ден, ето го Учителят пред мене, спря се погледна ме и ми каза: „Отложете гювеча за София". Аз занемях от почуда, не можах нищо да кажа. Останах не само крайно изненадан, но и учуден, откъде и как Учителя, знаеше за нашия план с гювеча в Чам Кория. Тези негови думи не бяха в никакво съответствие, в някаква близост с онова, което в момента ме вълнуваше. То се плъзна в съзнанието ми и не можа да произведе необходимия ефект там, за да ми обърне внимание и да взема мерки за спиране на замисленият план. В момента се движех в съвсем друга посока - да се поддържат огньовете.

В деня, в който Учителят нареди, да се вдигне бивака и да тръгнем, избраните двама братя, за уреждане въпроса с гювеча изхвърчаха напред към Чам Кория, а ние другите останахме за прибиране на лагера и да помогнем на по-слабите и възрастни братя и сестри, в трудния път за връщане. При пътуването групата се разтегли и наистина имаше време, докато всички стигнат, да можем да направим проектирания обед. Бяхме уговорили къде точно да се съберем, за да се нахраним. Когато стигнахме в Чам Кория и се събрахме на уреченото място, разбира се с нетърпение зачакахме да дойдат двамата братя с топлия и ароматен гювеч. Доста почакахме. Най-после, гледаме пристигат те, но с посърнали лица и празни ръце. Изненадани всички ги запитахме в хор: „Какво стана?" - „Оставете", изхленчиха те. „Фурнаджията ограбил продуктите и вместо гювеч, ни поднесе чинийка с нещо, което нямаше смисъл да носим тук и затова го оставихме". Разочарованието ни беше страшно, посърнали с наведени глави мълчахме. В някои от нас глада изяви по-бързо своя мощен глас и поразтика унинието им, като затършуваха из торбите си за да измъкнат оттам някоя и друга коричка хляб. Аз най-много увесих глава и нито залък хляб не можах да хапна. Изтерзан от мъка, че не вземах под внимание казаното от Учителя, не послушах Неговите думи, за да предотвратя чудовищното разочарование и да се спестят последните ни монети. Това бе второто чудо, за гювеча.

Върху нашият живот, върху всичко, което имаше да ни се случи и ни се случваше да преживеем, да мислим, всичко, което ни вълнуваше, не само, когато сме около Него, но и далеч, не само, когато сме в група, но и сами, било в града или в планината на екскурзия, било в работата, с която сме заети, в мисли и мечти Учителят всякога и за всичко знаеше, и бдеше особено зорко върху нас, даже и тогава, когато ставаше въпрос за нашите, най-дребни наглед, неща от нашето ежедневие, без за това да сме давали гласност към някого или пък на самия Него. Нашият живот за Него, беше напълно открит и всякога търсеше начин да ни предупреди, да ни помогне и избави от онези стъпки, които ще предизвикат огорчение и страдание. Бдеше върху нас, повече и от най-прилежната майка, която бди над своите деца. От многото случаи, които могат да се приведат от всички братя и сестри, показващи тези качества на Учителя, тук ще приведа само характерните станали с мене, освен този, за гювеча в Чам Кория, който вече приведох.

В края на Изгревската поляна, бяхме направили беседка под формата на дъга, добре закътана с широкия си отвор с изглед към Витоша. Там беше уютно и царуваше една приятна успокояваща мистична атмосфера. Тежко преживявах някакви смътни тъжни предчувствия, които създаваха у мене едно мъчително настроение, за което нямах представа и не можех да си ги обясня. При такива случаи често отивах там, когато нямаше други. Един път, пак при такъв случай, отидох там, нямаше никой, седнах на пейката, която имаше и ето след малко дойде Учителят, седна до мене погледна ме някак мило, нежно като любещ баща и ми каза: „Николай, всичко което човек е направил се плаща, закон е това". Аз го погледнах и разбрах, че всичките ми тези състояния на мъка и тежест, не са нищо друго, освен предчувствия, за тежката съдба, която имам, суровият път по който ще мина. Капнаха само няколко сълзи от очите ми и аз се прибрах. Но благодарение на Учителя и топлите му грижи към мене, аз минах само на косъм от чудовищната гибел. Тук ще изнеса някои от спомените си свързани с намесата на Учителя. Това бе третото чудо за мен.

Учителят казваше, че събитията, които човек има да мине са едни от тях неизбежни, такива, които са по закона на необходимостта или както се казва, по закона на КАРМАТА, трябва да станат. Те са плод на извършени вече деяния от човека в един минал живот. Това са вече станали неща, факти, които неминуемо носят своите последствия. При такива случаи, имал съм опита да се убедя, че човешкият мозък, става изцяло проводник и в служба на това, което трябва да стане. Той е просто влачен от стихията и нищо не е в състояние, да го накара да вижда, да разбира или да може да вземе някакво решение, което може да предотврати, това събитие. При такива случаи, само Великите Разумни братя, които бдят над човека, могат да направят промени, които да облекчат удара и само в краен случай, да го отменят, да го отмахнат. И другите събития „условни", които могат да станат или не. Тук има вече думата, свободната човешка воля. При тях се създават само условията за вземане решение и действие, да действува или не. В грамадната си част от хората, в многото случаи, те действуват, съгласно дадените условия, съгласно дадените подтици. Затова съм се убедил и от Астрологията, за въздействието, както на едните така и на другите събития. Първите се създават, когато Слънцето, Луната и планетите са в ръбовете на хороскопа и с точни ъглови разстояния. А при другите, когато те в своето движение образуват аспекти. Първите са кармични, носещи събитията от миналия живот, а вторите, създават условията за следващия живот.

В продължение на 20 години бях около Учителя, когото аз считам, като един представител на Всемирното Бяло Братство, глава на което, както Той често казваше, е Христос.

След Първата световна война, жилищната криза в София бе много голяма. Квартири мъчно се намираха, и ако се намираха, плащаха се големи наеми. Спомням си за една квартира, за която плащахме 1000 лв. тогавашни пари, които бяха една месечна заплата на един по-скромен чиновник. Туй всичко, според скромните доходи, които получавахме от вкъщи се налагаше да търсим някакъв изход. Моят брат Борис и още други братя, обмислиха и взеха решение да си построим барака на Изгрева. Те отидоха при един софианец, много симпатичен човек, така възпитан, адвокат мисля, че беше, който имаше място до самия Изгрев. И му предложиха срещу наем да построят барака на неговото място. Той се съгласи. И ние през пролетта на 1926г. петимата братя: Борис Николов, Георги Радев, Димитър Стоянов, Никола Нанков и аз, Николай Дойнов, направихме барачка там. Направихме я по-особено там, с плъзгащи дъски, която беше оригинално за тези приятели, които я наблюдаваха отстрани. Поставихме дървени колони, бичмета, които имат улуци на двете си страни, след това режем дъски, колкото са дължината на двете бичмета и ги нанизваме. Това създаваше известно предимство, защото след това дъските се разсъхваха и ако бяха заковани щяха да се образуват фуги. Като се разсъхнат и се образуваха фуги, ние отгоре слагахме други парчета дъски и тогава ги заковавахме.

Направихме бараката, приятелите гледаха и казваха „Сега добре, това през пролетта и лятото, а като дойде зимата" А като дойде зимата, вземахме опаковките на циментовите чували и отвътре ги облепихме, като тапети. И стана топло, и уютно. И после приятелите измислиха, че една дъска от 3 см. пази толкова, колкото една тухла от 30 см. Дойде зимата, а зимите тогава бяха много сурови. Купихме си дърва и въглища и така прекарахме зимата. След като прекарахме първата зима и се видя, че може да се живее на Изгрева, хукнаха и другите братя да си правят бараки на Изгрева. Така тръгнаха да се строят бараките на Изгрева.

През 1926 г. беше първия събор на Изгрева. Тогава на Учителя му направиха една малка стаичка, даже не бяха я измазали отвън, за да прекарва горе. А Той живееше тогава на ул. „Опълченска" N 66. След това през 1927 г. се направи братски салон. През есента направихме прозорци, врати, поставихме печка. И през 1928 г. в началото дойде Учителя да живее там.

През този период, особено през времето, когато се създаваше и оформяше Изгрева, място на най-ярка изява от дейността на Учителя и най-интензивен братски живот, аз като един от първите пет братя, заселили се там, взех най-живо участие в това създаване и оформяне, в този общ живот там. В тази обща братска работа често имах допир с Учителя, който малко по-късно след нас дойде да живее там. Тази връзка, която имах с Него в процеса на общата работа, когато идваше да ми помага, и живот допринесе извънредно много за моето оформяне и издигане, като човек, не само с качествата си, но и с мирогледа и начина на мисленето си. Ето и другите по-интересни случки и събития отнасящи се до моята личност и връзката ми с Него.