Късна есен, дъждовно, мокро, студено. Връщам се от работа в събота. Тъкмо сме получили заплатата си. Гледам на ъгъла на Оборище и Кракра седи изправен човек. Висок, за ръката си държи момченце. В цялата фигура на човека, в позата му имаше такава безпомощност. При това той беше от руските емигранти „калмик", самотен, в чужда страна и момченцето до него. Картината беше трогателна, покъртителна, тъй ме засегна, че аз се спрях. Усетих нуждата на този човек, като че целия той беше един зов за помощ. Търсеше милост, а наоколо хората бързат, всеки зает със своята работа. Калмикът седи на ъгъла на улицата с детенцето, съвсем безпомощен. Неизказано ми дожале за него. Чувствах мъката му. Потърсих всичките пари, които имах, приближих се отзад до човека, пъхнах в шепата му всичко и избягах. Чух само отдалеч думите: „Бог тебя послал!" - на руски. Колко е хубаво, какво удовлетворение изпитва човек, когато извърши Божията воля. Защото е казано: „Научи ни да правим Твоята воля, да осветяваме Твоето име и да Те славословим винаги." Това има да учим всички. А и днес и утре, докато човечеството живее на земята.
