II. ГЕНЧО АЛЕКСИЕВ

ГЕНЧО АЛЕКСИЕВ, ХУДОЖНИК - ПЕЙЗАЖИСТ

/Кратки биографични бележки от Георги Събев/

ВМЕСТО ПРЕДИСЛОВИЕ

С настоящите кратки бележки нямам намерение да пиша биография на художника Генчо Алексиев, защото не разполагам с по-конкретни данни за целия му живот. Ето защо ще се задоволя да разгледам само последното десетилетие от неговия живот, което обхваща периода от 1945 до 1955 година.

Това десетилетие от неговия живот може да се нарече творческо, защото е родило най-много, но не по числеността, а по значение творби, с които той маркира своя творчески път и не ще бъде забравен.

Георги Събев

ГЕНЧО АЛЕКСИЕВ

Запознаването ми с художника Генчо Алексиев датира от лятото на 1922 година, когато се връщах от събора на Бялото братство, който се бе състоял в полята на град Велико Търново.

Пътувахме с влака. Случаят ни събра в едно купе. Той пътуваше за град Варна, а аз за град Попово. Дълго стояхме мълчаливи един срещу друг, докато се яви причина да заговорим и да се опознаем дотолкова, доколкото можеше това да стане във влака. Той бил художник самодеец, а аз ученик в гимназията. Художникът произхождал от голямо семейство на беден обущар. Имал три сестри, от които едната по-малка от него. По времето, когато Земеделският съюз управляваше страната и имаше министър-председател Александър Стамболийски, Генчо работел в общината, но след преврата на девети юни 1923 година, при падането на режима бил освободен от длъжност, като вече не потърсил нито общинска, нито държавна работа. И той се връщаше от събора на Бялото Братство заедно с мене.

Запознал се с идеите на Бялото братство чрез семейство Терзистоеви, а след това и с Велко Петрушев. Идеите за братство между всички хора му харесали и той става горещ привърженик на тези идеи, на които останал верен през целия си живот.

Запознаването му с Бялото братство сякаш му отворило пътя за София. Не минало много време и големият град го привлякъл. Оставя близките си и заминава за столичния град само с няколко лева в джоба. Тръгнал на риск. Готов да посрещне всичко, което има да се случи. Рискът е благородно дело, си казвал младият художник.

Пристигнал Генчо в София и искал да следва в Художествената академия, някогашното рисувално училище. За да може да се запише и следва академията, му било необходимо завършено средно образование, каквото той нямал. Допустимата възраст била 26 години, а той бил минал тази граница. Трета спънка, която му пречила да следва академията е, че е беден и не може да плаща такса. Три причини, три спънки, три препятствия, които му пречат да следва академията, били като три планини, които искали да го отбият от неговия път към усъвършенстване. Но кой знае как една мисъл го крепила, че той може да влезе в академията. Но как и по какъв начин, и той не знаел. „Само зная, че все нещо може да се нареди." Намерили се влиятелни хора, близки на ректора, които го склонили да го приеме като любител-студент, който да може да ползва моделите и ателиетата, без каквото и да било задължение от страна на професорите и академията. Наистина в правилника на академията нямало такава категория любител-студент или слушател, но както и да е, бил приет през есента на 1927 година. Никой от академичните власти не му държал сметка дали посещава редовно упражненията и лекциите, но въпреки това Генчо бил много дисциплиниран и трудолюбив. Тези занятия в академията му били много полезни. Така той можел да сравнява работата си с тази на редовните студенти. Това му давало кураж, а освен това и професорите от време навреме се заглеждали в неговите табла. През 1929 година напуска академията, като видял, че вече е усвоил техниката на рисуването и обогатен с научни познания, които бил слушал от лекциите.

Нека не забравяме, че по това време професор Николай Райнов по история на изкуството всяка неделя в пет часа след обяд изнасял популярни лекции в големия салон на академията, които нашият любител студент посещавал най- редовно. Това посещение много му помогнало за неговото оформяне като художник, като човек на изкуството.

През лятото на 1930 година Генчо си направил дъсчена барака за жилище на Изгрева, където се установил да живее. Жилището му било толкова малко, че едва имало място за легло и маса. Но въпреки това, когато станело нужда и той да приютява гости, направил второ легло над своето, също като във „вагон ли" на спалните влакове.

Генчо през целия си живот е бил с деликатно здраве, като нуждата му е била постоянно спътница. Обстоятелството, че трябва постоянно да мисли за насъщния, често го е лишавало от вътрешен импулс за творчество. Но въпреки всичко, той от време навреме взимал четката и боите и рисувал пейзажи или натюрморти, но понеже нямал място, където да съхранява таблата си, подарявал ги на приятели и близки. Ето една от причините, дето не е могъл да прави изложби и не е могъл да даде публичност на своето изкуство.

През 1932 година Генчо се разболява, но без да е постоянно на легло. Той дълго очаквал Учителят да го излекува по магически начин, но тъй като това не ставало, той почнал сам да се лекува по методите на Учителя (пиене гореща вода, изпотяване, носене вода от изворчето Диана бад, правене разходки из боровата гора и други). Болестта е една мъчнотия, една мечка, с която човек трябва да се бори. Да победиш тази мечка, трябва постоянство, което често ни липсва. Може би и нему е липсвало постоянство, затова Учителят го оставил сам да се лекува. След като Генчо оздравял, сам се смял на себе си, задето дълго бе чакал магическото излекуване.

През 1940 година Генчо напуска Изгрева и се установява в село Тополица, в дома на Димо Джожев, ръководителя на общество Бяло братство в селото. В него дом Генчо преживял до лятото на 1942 година. В село Тополица имал добри условия за работа, които добре е оползотворил, като е рисувал пролетни, есенни и зимни пейзажи и натюрморт. През свободното си време е преподавал безплатно на девойките уроци по китара. Оставил е добри спомени между млади и стари. Уредил изложба в училищния салон, която била добре посетена от интелигенцията. Това обстоятелство го насърчило и той проектирал да уреди изложба и в близкия град Айтос. Но едно непредвидено обстоятелство му попречило да реализира тази хубава идея. Един пакостник влязъл една нощ през отворения прозорец на училището и му похабил таблата. Тази случка много го огорчила и той наскоро напуснал село Тополица, и то завинаги. Отива да живее в град Айтос, където Георги Куртев, ръководителят на Бялото братство го настанил да живее в свободната стая при Братския салон, където Братството поело разноските за отопление и осветление. Стаята била достатъчно голяма, за да може да се използва и като работилница или ателие. Когато брат Куртев узнал, че братът е без средства, а знаел да подвързва книги, насърчил го да си обзаведе малка книговезница, като и сам той го подпомагал в реализиране на тази идея, като използвал и личните си връзки в града, за да му помогне. Когато били набавени необходимите помощни средства, брат Куртев писал на приятелите от околните села, който желае може да изпрати беседите си за подвързия при брат Генчо. Почнали да пристигат пакети с книги и тъй брат Генчо не останал без работа и без средства за преживяване. С така импровизираната книговезница се постигали едновременно две цели - едната, че той вече не останал без средства и втора - Словото на Учителя се запазило в един приличен вид, да дочака времето, когато ще се пробуди обществен интерес към него.

През пролетта на 1944 година брат Георги Куртев се установил да живее на Братската градина, като наскоро поканил и брат Генчо. Топлата братска грижа на Куртев да му създаде добри условия за живот и да изяви дарбите си, разтопила от благодарност сърцето на Генчо. След установяването на брат Куртев на Братската градина последната започнала много по-често да бъде посещавана от различни хора. Поводите за посещение били най-различни, което създавало разнообразие и оживление в градината. За първи път в живота си Генчо е имал такива добри условия за работа. В ума му се раждат нови идеи, които чакали своето реализиране. На Братската градина се е родила идеята за една по-сложна композиция, която ще наречем трилогия. Но преди да говорим за трилогията, необходимо е да споменем за неговото творчество като символист, което е намерило израз в няколко табла:

„Окото на Бога" - око, нарисувано в равностранен триъгълник; всевиждащото око на Брата;

„Тесният път" - Пътят на посветените;

„Псалом 91" - Под крилото на Всевишния;

„Човешката душа" - Изобразява девойка в разцъфнал цвят със светли одеяния.

Намират се в молитвената стая на Братската градина - Айтос.

„Цветно земното кълбо" - опасано от змия, която си е захапала опашката. Символизира безконечността на знанието

Намира се в салона на Братството в село Тополица. На горните табла не се знаят рождените дати.

Условията, които Генчо е имал за работа в Братската градина, са възможно най-добрите, които е имал през целия си живот. Там той създал своята трилогия, композиция от три картини, които се намират в салона на Братската градина - Айтос.

Всички хора, които се занимават с каквото и да е изкуство, са забелязали, че не всички дни и месеци в годината са богати на интересни хрумвания. Че има и дни, седмици, дори и месеци безплодни, които трябва да се оползотворят по някакъв начин. Говори се например за А. Н. Толстой, когато идвали дни на творческо безплодие, той оставял писалката и отивал в градината, вземал лопатата и копаел, сечал дърва или препасвал обущарската престилка и почвал да кърпи обувки или преписвал цели коли от някой свой роман, за да изглади стила си. Също така и Генчо в дни на творческо безплодие оставял молива или четката с боите и почвал да подвързва. Така човек се учи от опитността на другите. По тоя начин за всяко нещо се намирало време.

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ТРИЛОГИЯТА

Композицията от трите картини, която нарекохме трилогия, не е наименование, дадено от художника, а наше хрумване. Наименованията на картините: Чистилище, Тесният път и Великият Учител, са ни продиктувани от самото съдържание, като на всяка една от тях ще се спрем внимателно и се опитаме да ги тълкуваме в светлината на окултната наука, на която Генчо се бе отдал с цялата си поетична душа.

1. ЧИСТИЛИЩЕ

Това е първата картина от трилогията. Онова, което ни се натрапва на погледа, е тъмно-зеленото море, което събужда у зрителя неприятно усещане за злото в света, което сякаш иска да ни погълне. От двете страни има скали, от които се подават глави на змии и крокодили, които ни всяват страх и ужас и действат смразяващо. Тези страшилища не са друго, освен низшите страсти, които пречат на човека да поеме възходящия път. А там, наляво, се откроява светла пътека, по която се устремили пробудените души, следвайки своя духовен ръководител. Той ги води на изток, където през зъберите и скали се виждат зарите на новия ден - заветната цел на всяка пробудена душа.

2. ТЕСНИЯТ ПЪТ - ДУХОВНИЯТ СВЯТ.

И в тази картина на пръв план имаме море, острови, скали, на които са приковани човешки души. Душите на ония, които са извършили смъртни грехове, като блудство, кръвосмешение, чародейство и други. Тези души постоянно биват атакувани от разни чудовища, без да могат да се отбраняват. Но това не ще продължи вечно, а само дотогава, докато у тях се яви разкаяние за сторения грях, за което тяхният ръководител следи. А това той ще познае по сиянието, което се явява около главата на разкаялия се. Тогава той бива поставен при подобри условия, в по-високо поле на развитие.

Горе наляво се вижда светла пътека, по която се движат пробудените души, които са победили своите слабости. Те минават по тесния път над пропасти и бездни и неустрашимо следват своя духовен ръководител. Той ги води към една златна врата, огряна от светлина - вратата на духовния свят или Новия Йерусалим, за който се говори в Свещеното писание и в Словото на Учителят.

И в духовния свят има съблазни и изкушения, само че те са от по-фино естество. Ето защо е необходимо по-голяма будност и бдителност.

3. МИРОВИЯТ УЧИТЕЛ.

Това е сложна композиция, в която художникът е въплътил много идеи, които ще се опитаме да разгадаем. В тази картина на преден план виждаме една тъмночервена мантия, която сякаш застрашава да залее света. Тази мантия не е нищо друго, освен вълната на безбожието, атеизма, които искат да завладеят света с терор и насилие върху човешката мисъл. Техните изпитани средства са лъжата и измамата, фигурата под мантията е без глава, което ще рече, че правдата е разпната, а справедливостта потъпкана, погазена, обезличена. Добродетелта, правдата и честността като атрибути на религията, са отречени. Какво остава тогава? Злоба, завист и отмъщение, от които всеки съвестен човек се възмущава. На първи план пред червената мантия се виждат две фигури, от които едната: сребролюбец, разперил ръце над богатството си, а други ръце посягат да го душат и да му отнемат съкровището. Втората фигура представлява човек, седнал на царски трон, държи високо в ръка короната, пази да не му я отнемат. А много ръце се протягат към нея, символ на властта. Зад мантията се виждат самолети, пушеци и пожари, причинени от бомби, които всяват страх и ужас. Война, узаконено човешко убийство.

Далеч някъде вляво се виждат кръстове. Това са гробища - края на човешкото безумие.

Вдясно долу се виждат три символа: корона и жезъл, шлем и меч, попско расо и килимявка. А ето и значението им:

Корона и жезъл - символизира монархизма в света, който си е изживял времето.

Шлем и меч - това е милитаризмът, военщината, които се крепят на страха от война. Но вече човешкото съзнание е пораснало. Заговаря се за Европейски парламент, когато всички държави ще бъдат една държава. Тогава няма да има граници, нито ще има страх от война, защото не ще има кой да напада. Както казва пророк Исая, че сабите ще се превърнат на сърпове, танковете - на трактори. Очакваме това време.

Попското расо и калимявка - това е символ на клерикализма, на попщината, на обрядното служене, което си е отживяло времето. Всички църкви трябва да проповядват живото Христово учение, а не мъртви обряди. Христос проповядваше живо учение за любов и братство, а не да правим катедрали със златни кубета и да се обличаме в златни одежди, лезли и кръстове. Христос е живял в крайна бедност и нямал къде глава да подслони, а сегашните папи, кардинали и митрополити тънат в разкош. Редно е да се запитаме: чие учение проповядват те? Христовото или някое друго?

Ето защо дошло е вече време тези три символа да станат музейни експонати.

На втори план към центъра на картината се вижда светъл конус, чийто връх сочи на изток. Това са безброй светли същества, пратеници на небето да ръководят земното човечество. Да му помагат да се пробуди и обърне към своя Велик Баща, като доброволно изпълнява Неговата воля.

Според думите на Учителя сега на земята са пратени 7000 адепти (посветени), които ще дадат мощен тласък на човешкото развитие. Горе надясно се вижда да изгрява едно мощно слънце, чийто ден е равен на 25000 земни години. Най-високо на картината е образът на Мировия Учител, който сочи с ръка към това велико слънце, сияещ в надоблачните висоти, светъл и лъчезарен.

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ТВОРЧЕСТВОТО НА ХУДОЖНИКА

Преди да се разделим с картините на художника-юбиляр, макар и посмъртно, трябва да кажем няколко думи за художественото му творчество. Ние не ще го сравняваме с другите художници, майстори на пейзажа, каквито има много, а само с най-изтъкнатия от тях негов съвременник, Константин Щъркелов. Ако сравним таблата им, те имат голямо сходство, че трудно бихме различили кое табло на кого е. Толкова голяма е приликата по идея и колорит.

Онова, обаче, което отличава Генчо Алексиев от другите майстори на пейзажа е, че той долавя аурата на цветята, като се опитва да я направи достъпна за нашето око. Погледнете неговите табла: нарциси, теменуги и зюмбюли, и вие ще се уверите в това.

Разгледате ли внимателно неговото символично творчество, вие ще доловите загатнатите окултни истини, които са негово съкровено убеждение и те никога не ще остареят. Трилогията е върхът на неговото символично творчество. Тя е неговата лебедова песен, чрез която той се прощава с изкуството.

Генчо Алексиев се е поминал на 10 октомври 1956 година от Т.Б.С (туберкулоза на белите дробове) в град Пловдив.

Нашият юбиляр не е правил изложби, освен една единствена в село Тополица, по причини, които вече споменахме и затова е останал почти неизвестен в средата на художниците и критиката.

Привършвайки настоящите кратки бележки, искам да споделя с читателите една мисъл от професор Асен Златаров, която предавам със свои думи: Човек за да може да работи в областта на изкуството и да бъде плодовит, не трябва да има грижа за насъщния. Грижата за хляба пречи на изкуството. То иска всеотдайност.

МНЕНИЯ ЗА ХУДОЖНИКА

„Генчо Алексиев е възторжен поет в изобразяването на природата. При него акварелът е достигнал своето съвършенство и прецизност" - казва архитектът, музикантът и художникът Ангел Ангелов от град Варна.

„Генчо рисува природата в нейния празничен вид - казва Учителят на Бялото братство.