4. ЛЮБОВТА ВЪЗКРЕСЯВА

При сестра Ташка идваха много младежи. Пантелей Карапетров, Игнат Котаров, Гради Минчев, Генчо Алексиев, Стефан Дойнов и други. Аз седях при тях, но не ги слушах, живеех със себе си. В този момент Генчо Алексиев рече: „Слез на земята." Така започна с него. Взеха да ми говорят за преражданията, че човек вечно живее. За първи път чувах това и си рекох: „Щом няма смърт, защо трябва да посегна на живота си?" Казаха също, че са вегетарианци, не ядат месо. Втори проблем, а аз толкова много обичах месото... Взех да чета беседи, посещавах школата и си рекох, това съм търсила. Почнах да работя в магазина при мой братовчед. Генчо ме придружаваше вечер да не мина гората сама. Домашните ми изпратиха пианото (роял), исках да го продам и заменя с малко пиянино. Свирех, Женито, детето на Надя, беше 4-5 годишно, с едно пръстче научих го да свири „Цвете мило, цвете красно". Вечерта зарадва баща си и му рече: „Татко, аз зная вече да свиря на пиано."

Купили му пиано, получи музикално образование и сега се занимава с анимационни филми.

При тях останах да живея няколко месеца. В това време дойде сестра ми, Мариета. Като научи, че съм в това общество, дойде да ме прибере, че съм се заблудила. Но, разбира се, отиде си без резултат.

Сега за връзката ми с Генчо. Обичаше да рисува, беше голям шегаджия. Когато разправяше анекдоти, Учителят се е смял със сълзи. Придружаваше ме от работа, водеше ме на Витоша. Ставах към 3-4 часа, тогава нямаше рейсове.

Изобщо задружихме. Беше неугледен. С износени дрехи, скоро прекарал треска и устните му наранени. Един ден заведе ме в неговата барака да ми покаже картините си. Аз нищо не разбирах, но обичах изкуството. Когато свърши изложбата, приближи до мене и пожела да ме целуне. Отдръпнах се, но той ми рече: „Недей, това е един свещен момент." Прибрах се смутена, объркана. Беше 17 години по-голям от мен. Цялата вечер не бях на себе си, но само чувах глас: „Обичай го, обичай го." Това беше дело на Учителя. Той обичаше дружбите. Изпратил го в живота ми да ме разведри, да разсее тъжния ми и самотен живот. Купих му дрехи, боички и всички видяха промяната. Рисуваше, ходехме по екскурзии и тъй се събуждаше, животът се осмисляше и аз се учех да обичам. Това замръзнало сърце се топеше. Непрекъснато ми казваше: „Обичай го, обичай го." И аз действително го обикнах, но не него, а душата му, стремежа му. Взеха да му викат вече не Генчо завалията, а Генчо художника. В тази дружба имаше нещо много красиво. Художникът и музикантът се събраха и заживяха в един по-горен и възвишен свят. Имахме благоволението на небето, а там, където е Бог, Любовта, там е красотата. Красива дружба, която трая няколко години. Не останах в София. Прибрах се във Видин. Баща ми ми даваше по 100 лева на седмица, събирах ги цяла година, за да дойда в София при Учителя, Генчо, Рила. Пишехме си, четях, растях духовно. Тези едномесечни срещи в годината бяха празници. С любов и търпение ги очаквах. Да слушаш Учителя, да срещнеш Генчо, любовта, да ходиш по Рила с палатка и да бродиш по върховете, и да слушаш песента на водата, която се спускаше от височината, да посрещнеш слънцето на Молитвения връх, огньовете под звездното небе, да бъдеш асистент на художник, рисувайки вълшебните езера. О, и какво ли не още, това беше приказка, райско преживяване. Няколко години, от 1936 до 1939 ходих с палатка и прекарвах по един месец отпуска.

Веднъж, сбогувайки се с Учителя, казах: „Малко!" Той рече: „Малкото с благословение."