5. ЗНАЯ ЦЕНАТА НА ТАЗИ СВОБОДА

вестник „Труд" от 29.05.1976 година, брой 127

Днес посрещаме изборите с радост, с голяма тържественост като в свободна страна. Но аз зная цената на тази свобода и спомените ми ме връщат през 1931-1932 година, когато предстояха избори в София. В малкия клуб на така наречиния „Бабешки дом" се събираха работниците от независимите професионални съюзи - металици, обущари, шивачи, текстилци, печатари, бръснари, дърводелци, търговски служители. Когато забраниха събирането ни в „Бабешкия дом", продължихме сбирките в клуба на ул. „Позитано" N 1. Таванът гъмжеше от хора. Като сега са пред очите ми купчинките работници по тавана, наобиколили своя секретар - кои на столове, кои клекнали, а някои даже седяха на прашния под - погълнати всички от една и съща вълнуваща ги идея - подготовката на престоящите избори.

Секретар на нашата група беше Димитър Христов (Ляпчето), който отговаряше за младежите на бръснаро-фризьорския бранш. С него и с Гошо Узунов трябваше да отговаряме за училище „Кирил и Методий" на едноименната улица.

За мен това бе първата акция, в която като млада организирана работничка щях да взема участие. Наскоро се бях върнала от Румъния, където раснах след убийството на баща ми през 1923 година. Горях от желание да бъда като татко - боркиня за нов, по-добър и справедлив свят.

Моята роля не бе само на агитатор пред училището, а и като снабдител на сребърните бюлетини, с които участвуваха комунистите. Гошо беше вътре, поднасяше бюлетини на гласоподавателите и следеше за нашите бюлетини в тъмните стаички, а Ляпчето и аз посрещахме хората отвън и гледахме скритом да ги снабдим с наши бюлетини.

Ето че след малко излезе Гошо и каза, че влязъл полицай в тъмните стаички и взел всички наши бюлетини. Дадохме му скритите по джобовете ни бюлетини да дава на хората. Ляпчето се обърна към мене: „Бързай до ул. „Опълченска" - бай Михал - нали знаеш куция!" Току-що бе отминал наблизо един файтон. Догоних го и завиках: „Чичко, моля те, имам болна сестра, карай ме бързо до ул. Опълченска" Видът ми му вдъхна доверие. „По-бързо, по-бързо, чичко, да я заваря жива." И той заудря с камшика по конете.

След около десетина минути ние стигнахме. „Моля те, чичко, почакай, навярно ще тичам за лекарство." След други десетина минути аз вече носех ценния материал в една ученическа чанта.

Пред секцията му хвърлих една двадесетолевка и той доволен, но учуден, (разбра, че лекарят бе секцията), заклати глава и извика подир мен: „Гледай го ти детето, с какви работи се занимава!"

Наближаваше вече 4 часа и като че ли престанаха да идват хора. Гошо излезе.

- Как е?

- Добре върви, бай Пенко и аз не пропускаме.

Бай Пенко беше от партийните другари.

Отдолу се зададе един закъснял гласоподавател, след него втори - 5-6 човека. Предложихме сребърния бюлетин на първия, но той скрито показа от джоба си такава. Същото се случи и с другите двама. Четвъртият носеше явно сребърната бюлетина. Беше добре облечен, „баровец", както ги наричахме. Оказа се полицай и идваше навярно да събере нашите бюлетини. „Малко е закъснял - намигна ми Ляпчето - ние опекохме вече работата."

Когато дойде полицаят и започна да ни гони, а идваха нова група хора да гласуват, Димитър Христов се качи на зида на отсрещната черква и извика: Другари, бъдещето е само в сребърните бюлетини! Гласувайте за народна власт!"

Наближаваше краят на изборите. Оставаха най-напрегнатите минути - броенето на бюлетините.

Другарите комунисти бяха пратили свои пълномощници, за да не се попречи нещо при преброяването. Когато преброяването свърши, другарите отвътре взеха да викат „ура". Ляпчето не се стърпя, влезе и се показа на стълбите: „Победа!"

Скоро дотича един другар. „У вас как е? - „Само сребърните" - казах, сияеща от радост. „И при нас", каза той и забърза за друга секция. Полицията бе блокирала телефоните, но тези другари свършиха добра работа.

София осъмна „червена". Но общината бе само 24 часа в ръцете на комунарите.

Това бе моето първо бойно кръщение.

Милка Говедева