14. И ЗАПЛАКА ТИ

И заплака Ти, Учителю на човечеството. За кого заплака? За човечеството, за голямата величина. Голяма е тази величина, но не е мощна, не е единна. Множество, милиони, милиони частици, хора наречени, я съставят, но всяка частица върви по свой път и разединяват голямата величина. Тук-там се говори за сълзите на Учителя, но не ги проумяват. Те си казват: Какво от това, че плаче? Всички хора плачат и всички хора се радват. Да, но и плачът им не е плач, и радостта им не е радост. Не дошло още време да почувствуват сълзите в очите на Учителя и да се пробудят.

И пак заплака Ти, но този път за малката величина, за човека, за отделната единица, която потърси онзи път, който води нагоре, нагоре към светлия, чист хоризонт, дето става истинското обединяване. Човекът, малката частица от цялото, прогледала в тъмната нощ на своя живот, видя трите сълзи в очите на своя Учител, видя три слънца, които осветяваха Неговия образ и смело подаде ръцете си към Него. Не бяха сълзи, не бяха капки, но това бяха струи от елексира на живота, които къпят душата на онзи, който е познал истинското отчаяние и се е отрекъл от света. Видял той светлината на трите сълзи, които и до днес продължават да го Къпят.

Видя той трите сълзи на очите на своя Учител, който заплака за него. И стана чудо!

Тъмната завеса на очите му бавно се разкъсваше и той прогледа. Нощта се превърна в ден.

Така става с всяка малка частица от цялото, която види, разбере и осмисли трите сълзи на очите на своя Учител.

29 октомври, събота, 1966 година.