Съборът в Търново беше преминал. Приятелите се бяха разотишли. Бяха останали с Учителя няколко братя и сестри. След вечерята обикновено се провеждаше разговор, който понякога отиваше до полунощ. След това брат Димитър Добрев от Сливен изпращаше Учителя до стаичката Му и се прибираше в своята стаичка. Тъкмо да си ляга, на вратата му се чука. Отваря. Учителят. „Димитрий, дай лейката да полеем цветята." И в два часа през нощта Учителят и брата поливат цветята. Учителят чувствува живота като едно велико цяло. Той чувствува от какво има нужда и най-малкото същество. Той не е безучастен към страданията на малките братя, където и да са те. Той бе слезнал, за да повдигне малките братя при човеците и затова им даде Словото и им показа пътят на ученика.
