ГЕОРГИ АТАНАСОВ ПОПОВ /1898 - 1984/

СПОМЕНИ ОТ СЪБОРА НА БЯЛОТО БРАТСТВО,

СЪСТОЯЛ СЕ НА 19 АВГУСТ 1922 г. В ГРАД ТЪРНОВО

Учениците на Бялото Братство по традиция всяка година от 19 август до края на месеца си правеха Събор в различните градове на страната, където от всички села и градове се стичаха за тази среща с Мировия Учител - Петър Дънов. За мене са незабравими спомените от Събора, станал на 19 август 1922 година в Търново.

С нетърпение очаквах уречения ден за тръгване от село. Тогава шосета и превозни средства нямаше, затова трябваше да пропътувам 60 километра пеша до най-близката ж.п. гара в град Ямбол.

На другия ден, 1 7 август, потеглих за град Търново. Качих се на влака, който идваше от София.

Какви бяха първите ми впечатления: Всички пътници бяха облечени в бели дрехи. В хор пееха песента „Братство, единство ние искаме", като че влакът принадлежеше на тези хора, които говореха на един език, пееха едни песни, отношения - братски и сестрински, всички бяха свои!...

Като малка капчица се влях и аз в това сребристо бяло море, тъй като и аз бях в бял костюм. Веднага аз станах най-непринудено техен и те мои.

Влакът изпищя и потегли. На всяка гара и спирка прииждаха все нови хора, братя и сестри, които също като мене се сливаха и ставаха свои в своите си!...

Пътуването беше великолепно. За известно време живеехме в друг свят, свят на хармония, свят. откъснат от земните житейски дребнавости.

Неусетно пристигнахме до полите на Балкана и влакът даде знак за навлизане в тунел. Една сестра ме помоли да й дам палтото си да го запази от пушека на влака. „Ще се очерни - каза тя. - Аз ще го завия с тази покривка." С готовност го съблякох, сгънах го и й го дадох. Тя го обви внимателно и го сложи под шарената си престилка.

Във влака настъпи мрак. След няколко минути светна, пак се мушна под земята... И така преминахме двадесет и четири тунела, докато излязохме на открито небе.

Наближавахме стария престолен град. Слънцето се скри. Мръкна се. Като на стена светнаха електрическите крушки, които даваха образно разположението на град Търново.

Влакът забави хода и даде знак за пристигането си. Прекъснахме разговорите си и се разшавахме да се готвим за слизане. Аз си взех куфара и прибрах палтото от сестрата.

Още не беше напълно спряло движението на влака и аз скочих от него на земята, облякох се и тръгнах към града. След като бях изминал вече известно разстояние от мястото на слизането, спрях се и почнах да си проверявам багажа. За моя голяма изненада и уплаха констатирах, че портмонето ми с парите от джоба на сакото липсваше. Сърцето ми затуптя силно. Претърсих се няколко пъти, обаче все същите резултати - портмонето е изгубено! Къде може да бъде? В главата ми нахлуха най-различни предположения, но не крия, че мисълта ми се спираше главно на сестрата - доброжелателка, да не би тя да го е прибрала!... И най-трудно беше да я попитам и как да а питам, като не може съвестта ми да допусне, че тя може да бъде способна на това унизително деяние - да ми открадне кесията. Къде е тогава смисълът на нейното посещение на свещено място - събора! На нейния висок идеал, за който говореше през цялото пътуване. Аз все продължавах да се претърсвам и бъбря насаме.

Един стар белокос брат сигурно забеляза моето явно смущение и тихичко ме запита: „Братко, какво има, загубил ли си нещо, а?" - „Загубих, брат, загубих си портмонето." И докато се колебаех да споделя или не цялата история с палтото и сестрата, той с висок глас извика: „Братя, има изгубено портмоне с пари на един брат, потърсете го!"

А народ, свят, такава навалица, че дето се рекло: яйце да хвърлиш, няма къде да падне.

За мене всичко беше загубено и аз се чудех откъде бих могъл да намеря пари за връщане. Не се минаха обаче и пет минути, чу се отговор с напевен глас: „Намери се-е-е!" Този глас продължаваше да вика и приближаваше към нас, като се срещнахме и ми предаде портмонето.

Като ми го подаде, каза: „Брат, колко пари има вътре, не знам, но колкото и да са, виждате ли този народ, това са все наши хора, които служат на Бога, на високия идеал. В никой случай нямаше да останете без средство. Само да се обадите, кесията ви сигурно щеше да се окаже недостатъчна да побере това, което щеше да ви се даде,"

Аз наново се насърчих и вече радостен потеглих с общата вълна към лагера, който беше на югозапад от града.

Лагерът беше разположен на хълм покрай лозята. Там имаше голямо братско лозе от 12 декара. То е било подарено на Бялото Братство от търновския гражданин Боковски затова, че е бил излекуван от Учителя, след като бил напълно изоставен от лекарите, които се видели в невъзможност да го спасят. В това състояние съпругата му се обърнала с едно писмо до Учителя, който след получаването му веднага пристигнал в Търново, за да го види у дома му. Болният страдал от ставен ревматизъм и сърцето му било съвсем отслабнало. След пристигането на Учителя болният още до вечерта се почувствувал добре и се привдигнал от леглото. Всички съседи, при камбанен звън са очаквали да чуят вестта за неговата смърт, обаче изненадата била голяма, след като той почнал да се поправя и след няколко дни е могъл вече да излиза от града. Скоро гражданството се научило за това рядко събитие и масово започнало да се приближава към Учението на Бялото Братство и по-специално към Учителя за помощ от различен характер. Боковски е оздравял напълно и след това е живял до 82 години.

От благодарност за всичко това Боковски е подарил лозето си на Бялото Братство, понеже Учителят не е приемал парични възнаграждения.

Тези данни ги научих от една сестра, близка на дъщерята на Боковски, разправяни й лично от нея.

На другия ден, 18 август сутринта с група братя и сестри слязохме в града. Първото нещо, което спря нашето внимание, бяха разлепените афиши със съдържание: Утре, 19 август т.г. митрополит ...(забравих името) кани г-н Петър Дънов на диспут и т-н. В салона на читалище „Надежда".

Това ни разтревожи. Върнахме се на лагера и съобщихме това на Учителя. Аз не чух какво казал, обаче забелязах, че в лицето на по-старите и близки до Учителя братя не се забелязваше никакво смущение.

Аз не разбрах, пък и до днес не ми е ясно, от кого зависеше ние първи да влезем в салона. Това беше най-важното в момента.

След вечеря Учителят се обърна към всички ни и запита: „Как желаете: преди закуска или след закуска да отидем в салона?" Отговорът беше, че желанието е да отидем преди закуска. „Тогава", каза Учителят, „ще станете по-рано." Като определи часа, в който всички да бъдем готови за тръгване.

На 19 август 1922 година утрото беше светло, бодро, небето ясно, чисто, никакво петно от облаче не можеше да се забележи по красивото му лице.

Рано, в уречения час, наредени по особен начин в особени редици, мълчаливи, съсредоточени в една мисъл, според указанията на Учителя, потеглихме за сградата, където Учителят щеше да свещенодействува този ден, денят „Преображение Господне". Придружени от по-стари братя, постигнахме пред читалищната сграда, където имаше вече много да чакат. Братът ръководител отключи вратите и ние навлязохме в салона. Зачакахме пристигането на Учителя с хорови песни, най-вече песента „Братство, единство".

Точно в уреченото време ето че и той пристигна. Всичко утихна, зае си мястото на поставеното бюро всред салона и след като ни поизгледа, ни покани да отстъпим местата си на гостите свещеници и владици и много други, които бяха дошли. Ние веднага сторихме това и се качихме по балконите или застанахаме правостоящи, кой където намери място.

Салонът се препълни от публика. Владиците заеха първите места, имаше и официални лица и всички извадиха бележници. Личеше, че всички идат в този салон да развият битка, диспут, да нанесат унищожителен удар на Учителя.

Учителят погледна часовника си, взе присъщата си красива стойка и заговори: „Най-важното в този свят, това е животът. Моето Учение не е теория и диспут. То е основано на строг научен опит. Ние сме готови да изправим всичките погрешки."

В тази си беседа Учителят каза много неща. Добре е всеки брат и сестра да ги прочетат.

През време на беседата на всички ни направи впечатление, че владиците заспаха. Дори произведе един смях, като седеше на първия ред срещу Учителя и който изтърва молива си, както го държеше. И вместо да си го потърси и вземе, той наведе глава на чина и не се вдигна до края на беседата.

Направиха ни силно впечатление думите на Учителя към владиците, с които приключи беседата си: „Ами ако аз съм една нишка, която носи Божественото Учение и ако вие скъсате тази нишка, какво ще спечелите? /стр. 21/ Вие ще изгубите вашия идеал, както го изгубиха преди две хиляди години евреите, като отхвърлиха учението на Христа. Няма да остане народ на земята, който да не се поклони пред тази Истина и да не я поиложи. Сега и вие, българите, колкото по-рано възприемете това Учение, толкова по-добре ще бъде за вас."

С тези думи Учителят завърши беседата си и като че зачака за нападение. За наша изненада, владиците си поразтърсиха омърлушените лица и никой нищо не каза по беседата.

Един от владиците само се изправи и каза на публиката: „Господа, моля след обяд в два часа всички да заповядате в този салон, да чуете словото на митрополит... , което ще бъда критика и отговор на г-н Дънов. " На това Учителят каза: „Не, това не може да стане. В два часа никой не може да дойде тука, нито който е тука, може да излезе. Който желае да бъде тука, нека не си отива, а да изчака."

Като каза тези думи, Учителят постави малкото си бележниче във вътрешния джоб на палтото си и с бърза походка напусна салона.

Един от владиците се провикна подигравателно: „А-а-а-а! Чувате ли, значи се заканва!" И пак повтори апела си да бъдат тук, като набърбори още много нелепости по адрес на Учителя.

Един от нашите братя, който стоеше до мене, ми прошепна: „Брат, да останем тука, да видим какво ще стане." Аз му отговорих, че щом Учителят напусна салона, аз нямам работа тука и веднага си излязох.

Небето бе синьо и ясно, времето беше чудесно. Народът не напускаше двора на читалището, а продължаваше да коментира последните думи на Учителя, Едни предричаха земетресение, други градушка, трети буря, а нашите братя мълчаха и се чудеха какво може да стане.

Щом като владиците и официалните лица се качиха на леките си коли и напуснаха читалището, масата са раздвижи по разни посоки и само за пет минути всичко се опразни и утихна.

Аз се прибрах на 12 часа, а някои от нашите братя останаха, за да бъдат свидетели на събитието, което се предполагаше от думите на Учителя.

След обед към един часа, братът на Петко Епитропов слезна от вилата, в която беше Учителят и каза: „Всички братя да направят улеи около палатките си."

Това съобщение постави всички ни в недоумение, защото по нищо не личеше, че може да вали дъжд, небето беше съвършено ясно! Но въпреки това, всички се хванахме на работа и за 10-15 минути всички си бяхме направили улеи около палатките и погледите ни бяха обърнати нагоре към небето.

Настъпи вълшебен, тайнствен час. От всички страни на небесния свод се появиха облаци, като великани, които бързо се струпаха над града.

Вятърът започна отначало да подухва леко, докато се разрази в страшна тъмна буря, прах, пясък и листа се разнасяха от земята във въздуха, дърветата превиваха върховете си към земята...

Започна едър дъжд, примесен с градушка, която престана, а дъжд се изливаше като из ведро на земята. Облаците притъмняха и забулиха Търново. Всичко плувна във вода. Това беше точно 2 часа и пет минути. През това време и дума не можеше да става за някакво предвижване. Всички се бяха умълчали, като че ли се извършваше някакво свещенодействие на природата. Така бяхме арестувани в палатките до 4 часа следобяд.

След като силният дъжд престана и само ръмеше, от града дойдоха братя, които бяха останали там и разказваха впечатленията си от тези, които преди тази канонада разправяли глупости, а след това онемели и гузно избягали от читалището.

След като всичко стихна и дъждът спря, Учителят слезе от вилата и каза много ценни думи за това събитие, с които се разбираше, че никой не е в състояние да развали това, което Бог иска да направи.

След това даде песента: „Фир, Фюр, фен".

На другия ден, 20 август, още от сутринта мъже, жени от всякаква възраст цял ден прииждаха и всеки търсеше да види Учителя. А владиците се изгубиха и отказаха от всякакъв диспут, престанаха да „търсят истината", като се задоволиха само да говорят отдалече нелепости за Учителя.

Съборът продължи до края на същия месец. Имам много спомени и впечатления, които ме окрилят през целия ми живот и са ценни само за мене, т.е. лични, и затова се въздържам да ги изнасям.

КРАТКИ СВЕДЕНИЯ ЗА ГЕОРГИ АТАНАСОВ ПОПОВ /2.12.1898-9.07.1984г./

от Мара Попова, съпруга на Г. Попов

Георги Попов е роден на 2 декември 1898 година в с. Горска Поляна - Ямболско, Бургаски окръг. Завършил е гимназия и педагогическо училище в Ямбол. Работил като начален учител на село Горска Поляна в Странджа планина до 50- годишна възраст, а след това се изселил в Пловдив. Бил е 2-3 години учител в с. Калояново, Пловдивско.

Около 1972 година са дошли в Русе.

Бащата на Георги Попов е бил земеделец. Наричал се Атанас Попов. Майка му била домакиня. Тя била много религиозна. Знаела много песни. Дядо му бил свещеник - поп Георги.

Сведенията получих от Мара Попова.

Записала: М. Марашлиева.