16. ЧОВЕКЪТ, ПЪТЯТ МУ И НЕГОВОТО БЪДЕЩЕ

Георги Радев Дюлгеров

От най-древни времена човек е усещал в себе си силата на своя ум, на своето сърце, своите чувства, желания, страсти, влечения и обич. Не е могъл, обаче да определи къде се намират в човека тези сили. Тези въпроси са стояли и пред гръцките философи, а са проблем и на съвременната наука.

Всички са посочвали главата като седалище на човешкия ум. Знае се, че във всяка деятелност взема участие мозъкът като цяло.

В началото на нашия, 20-ти век, американският лекар, физиолог и психолог д-р Гал, установи експериментално, че във всяка проява на човешкия ум вземат участие отделни области, които той нарече мозъчни центрове. Такива центрове той е открил около 40 и е посочил тяхното място по главата на човека.

Областта, в която се отразява или възприема външният свят, се намира в предната част - долният лоб на челото, над очите, по протежение на веждите. Всеки център е двоен, разположен в лявата и дясната полусфера.

Центърът, който се намира между веждите, се казва локалност. С него се познава къде са поставени нещата в природата, разстоянията между тях и пр. Човек с развит такъв център се ориентира лесно в град, планина и др. Има центрове за форма, говора, тоналност, ред, пресметливост и др.

Тази способност на възприятията се намира и у животните. Тези центрове се намират на същото място, както и при човека, като някои са развити по-добре, отколкото в човека, а други са в зародишно състояние.

Най-низшите от гръбначните животни е змията, която има също своите възприятия и тези центрове се намират над очите й. Тя знае къде се намира нейната храна,обикаля, отдалечава се и се връща в своето леговище. Познава формите, цвета, жабите, мишките, гущерите. Възприема звуковете, знае къде да снесе яйцата си. Освен това тя притежава разрушителност, чувство за самосъхранение, родителски чувства.

Ако изправим змията така, че нейният гръбначен стълб да е успореден на човешкия, нейните очи ще гледат назад и нейните мозъчни центрове ще останат зад очите.

Същите тези способности, които се намират в змията, са и в съответните центрове в задния мозък на човек.

Когато отидем нагоре по еволюционната стълба при по-висшите гръбначни животни като кучето, коня, вола и др. виждаме, че плоскостта на тяхните очи е успоредна на гръбначния стълб. Ако се изправят така, че и посоката на очите им ще бъде същото или по отношение на човека очите им ще бъдат на темето.

Колкото са по-напреднали животните, толкова очите им ще се приближават към челото на човека.

През дългия път на развитие през вековете, от змията, през млекопитаещите до човека, ъгълът на очите по отношение на гръбначния стълб се променя до 180 градуса.

Когато дойдем до човека, виждаме, че той е развил силно предния си мозък и челото, вследствие на което той се е изправил вертикално. При еволюцията си човек е развил предния си мозък. Там се намират причинността - разсъдъка, аналитичния ум, разумността, речта, изкуствата.

Следователно, това показва, че живият принцип, животът е нещо единно, който прониква във всички живи форми и ги пресъздава. Той прекроява своята форма и създава нова, по-съвършена, в която внася опита, придобитите сили, знания и способности от миналото. Пътят, който е изминал човек, му натрупва известна опитност, знание, които се синтезират в сили и способности. Те формират центровете на мозъка, в които тези сили и способности се проявяват.

Оттук се вижда, че всички живи форми, от най-висшите до най-низшите, представляват фази на живота, през които съзнанието преминава. Съзнанието е безсмъртно, то присъства във всички фази на живота. Възприело е своеобразно обективната действителност, срещнало е всевъзможни противоречия и е изработило според умението си своеобразен начин на борба за преодоляване на препятствията.

С това то събужда нови сили, средства и способности и коригира организма си. като го пресъздава в нови форми, годни за по-сложни възприятия и намиране на нови пътища за разрешаване на противоречията, които среща по пътя си.

Обективният физически свят в своята същина със своите мисли и закони е приготвил всички условия - материални и духовни за развитието на всички живи форми на съзнанието. Той представлява една велика мистерия.

Възприятията на всички същества се разширяват, откриват нови знания, синтезират се в сили и способности, които съграждат нови мозъчни центрове и трансформират старите. Те коригират тялото и го пресъздават, за да се появят събудените нови сили.

Мозъчните центрове, както са наредени, показват пътя, който е изминало човешкото съзнание от змията до съвременния човек.

От задната част на черепа, по кривата линия, която минава по темето и спира до веждите, са наредени последователно всички мозъчни центрове, които показват развитието на психиката на човека. Това е пътят на човешкото съзнание. Този жизнен път през вековете представлява нов обект за изучаване.

Първото нещо, което забелязваме е, че човек не е форма, която се появява, расте и изчезва, а е вечен като живата природа. Това събужда чувството за реалност - усещане за безсмъртие, което от вяра се превръща в знание и в способност да вижда своето минало.

Второто, което се изгражда, е надеждата - предчувствие за светло и радостно бъдеще. Човек се пренася в бъдещето и вижда методите, чрез които ще го постигне.

Трето - вижда разрешаването на вечните въпроси - кой е той, от къде идва, защо живее и къде отива. Отговорите се намират в неговото битие.

Човек е неразделна част от целия физически свят. Той е един център от вихри на сили, които проникват в него и излизат от него. Той приема храна, вода, въздух, приема светлина, топлина и енергия. С това той съгражда своята физическа форма. Неорганичните елементи се извличат от растенията и плодовете. По този начин той се явява трансформатор на материалния свят.

Тези процеси не са произволни, а организирани, целенасочени и разумни. Това се вижда от изградените системи в човека, В центъра на този строителен процес стои преследването на една по-висша цел - създаване на едно по-съвършено тяло, въплащаващо в себе си по-възвишени умствени способности. Този архитект е един лъч от Мировия Дух, който е резервоар на разум, мъдрост и любов и който ни свързва с цялото битие. Този жив лъч го усещаме като АЗ-себечувстване, без да познаваме неговия източник.

Според окултизма, този Божествен лъч, неговата същност, енергия и сила, е продължение на Божествения Миров дух. Когато този лъч навлезе в материалния свят, неговото първично съзнание за цялото се помрачава и той забравя своя произход. Вижда се в един чужд, непознат свят, в една непрогледна тъмница и се сблъсква с новите сили и закони. Този лъч, загубил своето величие, се е превърнал в една жива, съзнателна точка, във вътрешен субективен център, който постоянно се сблъсква с обективната действителност, влиза в постоянни противоречия с него, които му носят страдания. Тези страдания предизвикват напрежение и светлина, която осветява изходния път. Тази светлина му дава възможност да отстрани противоречията и да ги превъзмогне.

По този път на противоречия и страдание и успехи, в непрекъснато разрешаване на възникналите проблеми, се разкриват законите и принципите, върху които е изграден този материален, обективен свят. Човешкото въображение се разширява, светлината на съзнанието расте. Разкриват се законите на Всемира. Това става от синтеза на знанието, събрано от дългия опит през всичките епохи на проявения живот.

Този център на синтезираното знание, съградено от светлината на Божествения Дух, е висшето съзнание на човека или Божествената душа, наречена от теософите Висш Манас.

Центровете на мозъка, които възприемат тези нови сили са вяра или осъзнаване на безсмъртието, Божественото, Любов към Бога, възприемане на мировата правда, милосърдие, любов към ближния и към всичко живо.

Развитието на тези психически сили издигат предната част на главата - челото и дават височината на темето. Когато човек постигне това, душата е изградила вече своите сетивни органи и може да прониква навсякъде, където пожелае. Душата се ражда вече като индивидуалност. Тя става храм на този Божествен лъч, овладява всички физически и психически сили и става техен господар,

Следователно, пътят на човека е като Божествена еманация, която излиза от Бога, минава през причинния свят, облича се в неговата материя, после слиза в астралния свят, облича се в материята на чувствата и най-после слиза на физическото поле. Тук от елементите на физическия свят той съгражда своето физическо тяло. Оттук започва еволюционното възлизане на човека - организира астралното си тяло- чувство и страсти трасформира в любов, организира своя ум - прави го силен и проницателен. Преминал е през всички раси на миналото, до старозаветния живот на бялата раса, до идването на Христа. След това започва еволюционния период. Притчата за блудния син е аналогия, символ на пътя на човешкия дух. Излиза от бащиния си дом с богатството, което е получил, но го пропилява, стига до просешка тояга. Принуждава се да работи при жесток господар и да се храни с храната на свинете, които пасе. Той страда, гладува, стига до най- ниската точка на своя материализъм. Спомня си бащиния дом, изобилието, захвърля пастирската тояга и се завръща. Готов е да стане слуга и да изкупи вината си. Баща му го посреща, прегръща го, възвръща му правата и казва: „Синът ми мъртъв бе, оживя, загубен бе, намери се."