ЙОРДАНКА ТОДОРОВА ПОПОВА - ЯМБОЛ /р.1928 г./

1. СИНЬОТО ОКО

Късметът в моя живот бяха родителите ми, а щастието - срещата ми с Учителя Петър Дънов или Беинса Дуно на физическия свят, макар и кратко. По този повод дядо ми казваше: „Ако майка ти и баща ти не си играеха на следване, ами се бяха оженили навреме, и ти щеше да се родиш по-рано."

От ранно детство ми правеше впечатление, че у нас, освен близките ни роднини идваха и хора, към които отношението на родителите ми беше особено задушевно. Когато ги попитах кои са, те ми отговаряха: „Това е чичо еди-кой си и леля еди-коя си." И така до края на живота си те останаха мои лели и чичовци.

Понякога се затваряха в стаята, някой четеше нещо, следваха разисквания, песни, а понякога и ожесточени спорове.

От време на време идваше и един висок, слаб човек с черно манто, бяла коса и брада и беше много интересен. Това беше чичо Петко Епитропов.

В спалнята ни под картината на Христос в Гетсиманската градина имаше друга, малка, на стар човек със затворени очи. Казано ми бе, че голямата е на дядо

Боже, а малката на дядо Сънчо. Това беше портрет на Учителя, репродукция на известна картина от Борис Георгиев. Всяка вечер майка ми ме изправяше пред тях, за да си кажа молитвичката, с уговорката, че ако съм била послушна, дядо Сънчо ще дойде, ще ме вземе за ръчичка и ще ме заведе в една градина, където има много деца. Бях само дете в къщи и ми беше скучно.

Една вечер, изправяйки се за молитва, видях, че от портрета на дядо Сънчо ме гледа едно хубаво, засмяно синьо око. Майка ми, изненадана, седна на стола, а аз захлюпих лице в полата й. Вдигнах глава, окото продължаваше да гледа и се усмихва. След малко майка ми въздъхна със съжаление и каза: „Хайде, вдигни си главата, окото се затвори." Колко пъти след това, та и до днес се взирам в него. Нищо не помръдва.

Около 1938 година отидохме на събор в София, бяхме на квартира у брат Бертоли. Всичко ми беше много интересно, нямах още 10 години. Майка ми помоли Учителя за среща и той ни прие. След като сподели с него семейни проблеми, попита го каква ще стана. Учителят ме погледна и каза: „Ако тръгне по твоя път, ще стане учителка, ако тръгне по пътя на баща си, ще стане зъболекарка." Бях дете с подчертани музикални заложби, избрах по-трудния път и станах зъболекарка.

След беседа децата се събирахме и играехме на поляната. Там имаше една леха с цветя под формата на котва. На това място са били палатката на Учителя и първите му ученици.

През съборните дни на Изгрева се събираха много хора и майка ми ме подсещаше, че е добре и ние, децата, да помогнем с нещо, най-добре в кухнята.

Един преди обед, разочарована, че ми няма приятелките /така е било наредено/, влязох в кухнята и си предложих услугите. „Нареждай чиниите в трапезарията" - предложиха сестрите.

Един ден, след беседа, нареждайки чиниите в трапезарията, виждам, Учителят идва насам. „Тук няма никой" - си казвам. Себе си не смятах, чувствах се нищожна като комар. А зная, че той е някъде отпред, до салона, всред голяма група от братя и сестри, чиито гърбове виждам. Влезе в трапезарията, застана в средата и изпитателно ме фиксира с поглед. Аз се смутих, но все пак, поглеждайки го, продължавах да нося чинии от кухнята и да ги нареждам. Изведнъж се сепнах - от фигурата на Учителя се показа една по-висока фигура с бяло лице и строги светлосини очи. Не знаех какво да правя. След малко фигурата потъна просто в образа на Учителя, той постоя още малко, обърна се рязко и излезе. Колко много съжалявам, че не събрах смелост да отида и да му целуна ръка.