54. ЛЕЧИТЕЛЯТ

Надка: Този д-р Симеонов и д-р Възвъзов, който е идвал на беседите на Учителя и е приел дълбокото дишане, и го разпространяваше, ходеха на градината при него да си беседват духовно. Д-р Петров, млад лекар, с майка му тати били съученици. Тати, бедно момченце, баща му чешмеджия бил, бедно е това време. В.К.: Какво значи чешмеджия? Надка: Чешми гдето правят, това е бащата на Георги Куртев. В.К.: Баща му, да. Надка: Босичък е ходил на училище, без книжки, защото толкова умен, всички с книжки, а той без книжки. Няма пари. А пък на д-р Петров стария един айтозлия лекар, който с майка му е бил съученик баща ми, и го вика баба им. Повикали тати да показва на баба Марина, майката на този д-р, те богати хора, хаджи Петровите и тати отива. Добре показва уроците, но баба Марина месела топла пита, пък тя му мирише на топличко. Тя в платно ще я завие, че като отиде на нивата, като се върне, тя да изстине. Тати не дочакал, а из един път дигнал това, че си отчупил малко. Ами трепери, щото е гладен. Гладна мечка хоро играе ли? И хайде, не се ли върна вече питката от нивата? А, върна се, върна се, Георги. Сложили, нахранили се и си отишъл. Пък с Марина бягат, играят около питата, играят. И след туй тя се оженва, богата, много богата и синът им, който в Германия завърши, а баща ми фелдшер, те доктор не признават. Баща ми ходеше у тях. Той инжекции, той ги преглеждаше, няма слушалка така, но всичко чуваше и като се връща Пейчо, разболява се баща му или майка му. „Иди извикай чичо си Георги." Намира тати. „Майка ми или баща ми те викат, те са болни". - „Ами ти бе, олун, ти дойде от Германия, вече си доктор, от мен повече знаеш." - „Не, не, ела, моля ти се. Те мене не ме признават." Докато бяха живи. Един ден д-р Хаджи Петров преглежда някакъв болен, не може да му определи диагнозата. Хем със слушалка, добър лекар, много добър лекар, той сега в София живее даже, казва: „Бай Георге, ела, един болен имам, не мога да го разбера, иди да го чуеш." И му дава слушалките - „Няма нужда, аз без слушалки, нос ухото си." Каквото чул тати, сложил диагноза. Взема Пейчо със слушалката - точно там. Тъй аз толкова пъти не можах да чуя. Искам да ви кажа, така се съветваше с него. И като си замина тати, един ден бяхме си боядисали цялата къща, декорация тогава правихме с бои и пера, ама изпирам. Гледам Пейчо X. Петров пристига, тати си беше заминал. „Добър ден. "-„Добър ден." Той в София живее, значи. „Новост научих, че бай Георги починал. Този светец, кажи къде е гробът му, един голям букет цветя нося, да отида да му се поклоня и да му оставя цветята. Защо не ми съобщихте вий, аз щях да хвръкна, но пак щях да дойда." ТОЙ и Филип Кутев, те са наши, майка му беше наша сестра. Верка постоянно с Филип общува и казал Филип: „Верка, баща ти и майка ти ми бяха най-добрите съграждани. Вий, като сте били малки, гдето съм ви щипал. Майка ми идваше да помага, щото близнаци, на майка ти, щото съседи сме били през един двор. Дето съм идвал, дето съм ви носил, плачете, аз ви държа, държа, тресна ви, щото вие малки, плачете. Малки." Сега Верка, Надито са големи. А като я видял: „Вере, кажи Надито какво прави. Тебе те виждам, ама Надито не виждам." Че дойде с оркестъра си той и питал там някои: „Абе на бай Георги-фелшера търся дъщерите." Ходил на градината да обиколи тати той. „Абе Надито къде е?" И аз съм излязла и някой казал: „Ето Надито. „Ей, Наде-Вере, Наде-Вере." Аз се обръщам. „Добър ден, о, добре дошъл." Казва: „Верка я виждам, но тебе не мога да видя и щото съм ви гледал като малки, искам да ви видя." Така си замина и това поколение. Преминахме през хубав живот с приятели и нашите съграждани.

В.К.: Родът на Георги Куртев от къде е? Надка: Айтозлии са. В.К.: Всичките са айтозлии. В.К.: А майка ви? Надка: Също. В.К : Значи кореняци. Надка: Само че баща ми е бил много беден, нали, а майка ми била най-богата, най-богатият човек на града бил дядо ми. Имал сюрек от швейцарски крави, сюрек, значи много крави и имал голям двор с чешма в двора, голямо земеделие тогава, в тях години още и все викали „На дядо Иван пристига сюрекът, швейцарски." Обаче после на земеделец на храмана с диканя вършеят и първият харман като мине, баба ми Тодора, на майка ми майката й била много стисната. А дядо ми Иван - много благороден. И много богат, но тъй с полици на тоз, на оня, дето ставал поръчител така, накрая го завлякоха. И първия харман ще вземе той един, два, три шиника, малък е бил тогава градът, на най-бедните къщи ще занесе, на всички бедни хора от първия харман и сетне, на втори харман вече те мелят - богати. С тенекии мед, с бъчви вино, мазетата пълно и дърва, чираци е имал, дърва у тях пълно. Ще дойде тогава Коледа, не Нова година - не се празнуваше, но Коледата. Другият ми дядо беден, той знае, дядо Вълчо още са нямали те деца и едните, и другите. Той ще прати чирака при дядо Вълчо Куртев, а той има 3-4 момчета и като спят бабини ми и дядо ми, на пруста, имало тогава вътрешни къщи, отвънка пруст, намират на двора една кола дърва, сложена, и един чувал брашно, смляно, сложено в дома. Не само на него, но и на колкото бедни хора има. Това много години го е правил дядо ми. Обаче баба ми вече за следващия харман казала: „Тази година няма да ти дам, ти раздаваш." Последен харман. Минава, зимата идва, дядо ми почива. Свършил се харманът, свърши се всичко. Разбрала мама цената на първия харман. После пък става зет баща ми там на тях и дядо ми много го обича, но казва, беше най-добрият човек дядо ми Иван. В.К.: Виж какво нещо. Спреш хармана, и те спрат отгоре веднага. Ха- ха-ха. Надка: Така веднъж сънувам сън, къде ходя не знам, но там, където е градската градина, сега има ресторант, там на пост седи един човек. Аз не го познавам. Той 52-годишен починал дядо ми, той скоро след туй починал. И сънувам го, тогава ходели айтозлии с панталони такива, с антерии, с риза с бели ръкави, и на пост стои и аз минавам и той ме извика този един хубав, рус, бял, със сини очи е бил, мама прилича на него и казва: „Къзъм, аз съм твоят дядо Иван." Казвам на мама и го описвам: „Същият бе, Наде, същият, това е дядо ти." Дядо Слави, тъй се събират като богати семейства, стават служители на Бога и лелите ми всички почват, някои идват в къщи, леля ми особено Стефана, тя била първата шивачка и хубавица, най-хубавата в града. „Бати Георге, вий да не се смеете, че идвам при теб." В начало се смеят, какво е туй „набожни", какво. Тати казал: „Стефана, ако идваш при сестра си като при Господа, добре дошла, ако ще идваш да ми разваляш живота, моля ти, се недей да идваш. При нас връщане няма. Ний сме с Бога, пък ти ходи, където знаеш." Другите й сестри и майка й, всички влязоха, обаче само тя не влезе. Но идваше. Тя се примири и като има нужда: „Свако, свако." Но тати ребром: „Ако идваш, добре дошла, но ако идваш да ми разваляш живота, моля ти се, недей, престани, недей да идваш." И към леля ми баща ми беше много строг. Тати беше строг за такива работи. В.К.: Да. има моменти, когато всеки човек трябва да се определи. Надка: А-а, да. Ама колкото и да е бил добър, толкова и строг. Не е лош, но строг. Дисциплиниран човек. Той беше дисциплиниран към себе си, семейството ни. Казва, ако прави например една копраля преди да залезе слънцето, връщаше се в къщи. И ний всички в къщи започваме да пеем. На три гласа. Брат ми пееше тенор. Любка пееше сопран. Донито и тя, аз Дора и Верка алт. Цял хор, бе. Седем деца. Баща ми пееше много хубаво. И ние всички пеем хубаво. А срещу нас, ние живеехме на втория етаж. Двуетажно и долу мазе голямо и после горе голям салон с три стаи. Дели ни улицата с един наш брат от Стара Загора, началник на пощата беше в Айтос и комунист. Тогава земеделците 1922 година бяха дошли на власт и гонеха комунистите даже и той се разболява, много нежен, а наш брат и жена му Катерина - учителка и ний като пейме, той вика:, Катерина, на бай Георги децата като пеят, просто ми вземат от страданието." Добре, ама тати в Скопие беше войник и брат Боев - двамата са били в една стая три години. Три погледа не си отправихме, тежка дума не си казахме." Боев рекъл: „Брат Геогре, виж-ко." Тати: „Ето-ко." И като се насъберяха, пък като отиде тати: "Брат Георге, виж-ко". - „Ето-ко, Бояне." Така са се обръщали един към друг, по своеобразен начин, Така и тати заболява от някаква инфекция, както слага инжекции и се набира, и даже брат Боев писа: „Няма да се тревожите, брат Георги е много болен, положението е критично, но така се надяваме, че ще го мине." И като се подобрява тати, и веднага пише ни писмо. А Вера интуицията й от малка е много голяма, казва: „Мамо, ний днеска ще имаме писмо." И хоп, писмото пристига. След туй, след време: „Мамо, довечера татко си пристига." Казва: „Ами, оня ден ни писа писмо." - „Татко довечера си идва." Хоп, тати пристига. Ний се разпяваме вече всички, защото тези дни не пейме вече, мъчно ни е и той казал: „Катерина, децата пеят. Иди да видиш, сигур брат Георги си дойде." Идва тати и с мама веднага отидоха да го видят и тъй си продължават. Много хубаво семейство бяха и си отидоха после. Хубави спомени.

От деството още ний имаме такъв хубав живот, който протече в къщи. Някога нямаме храна, не сме се нахранили, но за вечеря нещо скромно. Идват бати Божил: "Како, идваме тука, но гладни сме." - „Тъй ли?" Пък месихме хляб. Месихме хляб, но от бъчвите зеле има. Изважда, нареждат с олио, малко сиренце, малко това, а те пък боза носят. Ще вземе, пък един голям тиган имаше мама и огнището, тогава нямаше печки, но така на главницата и ще сложи тигана на пиростии им казваха, и вземе грис и прави грис-халва за десерт и те пък боза носят. „Видя ли как се нареди?" - „Аз знам, бе знам кака ни как ще ни посрещне." Всяка вечер. Веднъж счупих една стомна. Отидох за вода, като се върнах мама бой - преби ме от бой що я счупих, пък беше една хубава глечосана стомна беше. В.К.: Какви тежки стомни бяха. Надка. Тежка, голяма и аз я счупих и срещам бати Божил и му се оплаквам, че са ме били за стомната. Отива и пита бати Божил: „Наде, какво правиш, ходи ли на „лъжата"?"-„Ходих.' Майка ми вика: „Питай я какво направи със стомната." - „Ами счупих стомната." - „Тъй ли? Добре ли те биха?" - „А-а. много ме биха." - „Тъй ли? Ела ще ти дам една боза сега." Ха-ха-ха. Ей такъв беше беше, такъв хубав живот. Не се забравя. В.К.: Да. Надка: Много хубав. Затуй да се вкорени Братството в нашите души, във всички ни, благодарение на баща ни. Той все казваше: „А, вие се смейте, ама аз без вас не можех да свърша таз огромна работа, толкова народ, как мога да ги посрещна, ако не сте вие? Където съм аз, ще бъдете и вие, не бойте се само." И само да не протестираме нещо, гледаше да крепи душата ни, вътре да няма протест, да няма роптание. Донито се ожени за Георги Събев и там беше един център, в Тоурчак. Георги още много му е мъчно. Георги много хубав живот живя с Донка. А сестра ми Дора се ожени за един, с който после се разведе и си остана сама. Сега живее с Иринка в градината. И като отидат братя от градовета, все викат: „Къде е сестра Дора?" Иринка се сърди, все сестра Дора канят по- интелигентните хора. Викам: „Иринке, по се разбират, по си приказват и така им прави впечатление, води разговор по-хубав с тях." А те все: Сестра Дора къде е, къде е, все питат. Викам: „Недей бе, Иринка не се сърди, не виждаш, те всички те обичат." Хубав живот карат там. Сега цяла зима са двечките. И на Таню баща му - Желю, като идва, ги посещава. Наоколо като заваля сняг миналите зими, те са вътре в къщи, на топличко. Желю с лопата иде, изрине, прави им пътеки чак до тях и така. Събират се всяка вечер. В.К.: Той им помага. Надка: Да, Сряда вечер си правят, които са там наоколо наши, сестрите му двете, Недялка с мъжа си. Желю с жена си, Мария и Мичето, арменката, гдето ожени на Георги-златаря за сина му. Отиват във вилата. То цяла школа. Отиват всяка сряда вечер. В.К.: На Георги златаря от Нова Загора синът му е Марин. Надка: Който направи тази голямата вила, нали я знаеш, тя е негова. Та сряда вечер си правят Школа, а в неделя пък отиват бургазлии, там общо се прави неделно време. Хубав въздух в дворовете, правят си събрания, още от миналото преди години, много хубаво си прекарвали. Като бяха Велчови, Вълкови, ний, и идем на градината, бати Крум, че някой засвири, засвири се някое хоро, ние се хванем там, на плочките играем вечер, луната свети, звезди, играем хоро, тропаме с крака. Те си отидоха вече и няма ги, почти няма, не остана никой, та и Спаска си отиде. В.К.: А в неделя в 10 часа в Салона в Айтос. Надка: Има там събрание. Не сутрин, не. Само в 10 часа и сряда вечер. Края на месеца всяка събота в градината се събират 70-80 души. Всеки месец се прави в края на месеца, а това е срещу неделя, вечерта. Щото в неделя беседата, всяка неделя. Там са всички приятели и много с коли отиват и се прекарва. А заранта стават и правят Паневритмия. В.К.: Е да, понеже са там от селата, има превозни средства. А как решиха на времето да правят чешмата в Тополица? Надка: А, виж за нея история не мога да ти кажа. Да кажа, значи не мога да се сетя как беше. Чакай сега, 1929 година се прави чешмата. Брат Борис Учителят го прати, също и Бертоли.

Приятелите от това село искат чешма. А там, гдето се направи чешмата, е един извор и един дъб. В.К.: Блато май е било. Надка: Не е блато, извор беше. И тече тази вода, и долу е станало блато надолу, река имаше, стича се надолу. И тогава приятелите решили, от този кмет взели разрешение и казват на тати, а той споделил с Учителя. Тогава ги изпрати тия двамата, Борис и Бертоли. Но Борис ръководеше всичко, той там беше непрекъснато. Днес останаха снимките от това време и спомените. А това не е малко.