36. ИСТИНСКИЯТ РЪКОВОДИТЕЛ

Надка: И сега още приятелите говорят за Айтос. Само се огорчих, това не съм го казвала, но ще го кажа сега да го запишете. Казал брат Борис Николов, само че не искам да се разправят тия работи, но го научих от Бургас от наши приятели. Краеви, гдето ги казват. „Не признавам никакви ръководители, не ги признавам, нито един, само брат Боев. Другите, щото там към Айтос - брат Георги, както и другите - никого не признавам." И аз много ми стана мъчно, като знам себеотрицанието на баща ми. Цялото семейство служи, лиши ни от образование, лиши ни от външния живот. Аз веднъж ходих да работя на полето, да си взема някой лев, да си купя една рокличка. И си купих едно кремавичко, с копринени раенца, много красиво и си поръчах едни бели обувки. Бях 17-18 годишно момиче. Нямаше къде да излезеш. Живеехме в салона, където е, там, под наем. И тъкмо с една моя приятелка излизаме, тати на вратата ме среща. Пък той не знаеше. Кака Желязка, наша сестра, ми я уши, гдето Учителят отседнал, когато дойде в 1920 година у тях. Защото ние бяхме голямо семейство, а те две сестри и имаше при тях условия. Та тати ме среща и казва: „Наде, къде си тръгнала, върни се веднага, няма да може да излезеш, ела, в къщи имаш малко работа." И аз отивам и мама, имахме една странична кухня, където живеем и пука кафе в долапче. Той каза: „Ти кого пита, че уши тази рокля? Хвърляй я! И я грабна и я хвърли в огъня." В.К.: И-и-и. Надка: До такава степен ни пазеше да не ни увлича светът. Аз тъй си го обяснявам. Мама я грабна и вика: „Георги, не стига, че е с една рокля. Пък аз тъй, сама, със свой труд я уших и кака Желязка ми я скрои и ние двете в събранието, защото са в същия двор, имахме машина, двете си ги ушихме японски, много лесно така. И мама я взема и я скри и аз тази рокля я обличах само кагото той отсъствува от Айтос. Но всичко това преживях. В.К.: Ти си минала през много сериозна школа. Надка: Да, но всичко това за мен беше нещо като изпитание. В.К.: Голямо посвещение си изкарала. Надка: Верка, например, с нея сме близначки, тя беше друга. За Верито не ме е страх, каза тати, затуй държеше за мене много. Нали повери всичките работи на мене и на Добри. В.К.: Да. Надка: И аз ги скрих някъде. В.К.: Сестра ви Верка, тя отива в София. Надка: Тя отиде в София, но беше друг характер. Тя не можеше да се задържи на едно място и да изкара нещо до края, както трябва. Веднъж отиват при Учителя да се оплакват от нея, понеже е непостоянна. А той каза: „Оставете Верка на мира. Не виждате ли, че тя не може да издържа това, което вие носите като тежест на гърбовете си?" Казали: „А, такава ли е работата, Учителю? - „Такава е. Така е устроена. Не може да издържа. Оставете я на мира, да не изгори и трябва след това да отговаряме за нея." Такъв бе случаят със сестра ми Вера.