20. ГОНЕНИЯТА

Надка: Попът подкупи хора, уволниха баща ми със седем деца, без работа. Мама почва да се тревожи. Той казал: „Ние имаме един Бог на небето, който няма да ни остави." Ведна-а в града се разболял най-богатият човек. Искат да го види, в София да го придружава, 500 лева му дадат. Друг се разболял, искат да отиде там да му гледа, да му сменят, не знам какво да прави, както и да е, по цели нощи тежко болен, пак вадят и му дават възнаграждение, и не s останал. Уволняват го, но властта се възмущава. Най-големите тези доктори, Хаджи Петрови, богатите хора знаят баща ми честен и с него общуваха, дружаха, умен човек. Отиват при кмета и казват: „Ти кого пита, че уволняваш дядото?" И веднага го викат баща ми, но вече назначили друг. „Ще го освободите онзи и ще си влезе Георги." Тати казал: „Ако трябваше него да не го приемате, аз да съм си на работа, но щом сте го назначили, аз не приемам. Той да остане, аз ще си търся лесното." - „Ама ти си с голямо семейство." - „За семейството си аз се грижа." И тогава казват: „Ще има двама фелдшери и Куртев старши фелдшер." Баща ми и другият при него итака. В.К.: Тъй се разрешил въпросът. Надка: Когато упованието е на Бога, не може да няма разрешение. Това беше. В.К.: Уповавай на Господа.Надка: Не бой се. Само на Господа! В.К.: Сега други опитности на приятелите, които са ходили по София и се връщали. Те са имали контакт с Учителя. Надка: Е, може, ноаз... В.К.: В момента не можете да се сетите. Надка: Не, чувала съм някои такива работи, но не съм ги запомнила. В.К.: Сега друг върпос. Някоя опитност на вашата сестра. Надка: Коя? В.К.: На Верка, която ви е разказвала, да си спомняте? Надка; Ами не знам. Дружбата й с Георги Радев, и когато вече Георги Радев се разболява и Учителят го праща в Юндола. В.К.: В Юндола, да. Надка: Верка му е помагала, бяха много близки. Както Борис и Мария, така бяха и те. И брат Жорж беше в Айтос двадесет дни с Верка и са общували. А, и една опитност. Попът в Айтос решава да действа, в полицията отива и съобщава: „Тука у Георги-фелдшера се подвизава един с дъщеря му, ходят всяка заран на „Трите братя" нагоре, слънцето да посрещат, на изгрев." И казали: този човек ще го викате, той пропагандира дъновизма. А полицията - айтозлии, знаят. Пращат един там наш съгражданин. Идва той и казва: „Бай Георге, една неприятност има. Имаш ли гости от София?" - „Имам." - „Ами, трябва да го дадете да го заведа в полицията." - „Той ми е гост, аз не мога, вие не познавате госта ми. Аз няма да позволя каквото ще наказание да ми се наложи, да го дам. Кажи им, че аз сам ще го доведа." И отива тати с Георги Радев. Началникът в полицията казал на тати: „Вие знаете ли, че има служба такава, да се съобщи гост като дойде?" - „Такава служба няма. За мен няма в Айтос такава служба." Наистина нямало. Глобяват го 50 лева.

- „Заповядайте." И почват да задават на Георги Радев въпроси. Обаче Георги Радев, знаете го вече как говореше и го освобождават, и си отива. Туй преди 9 септември 1944 година.

След 9 септември 1944 година идва тоз началник на полицията, ние пък като се оженихме с Добри, живеехме с неговото семейство в един двор. И имаше две стаи отделни, пък той живееше в горния етаж със семейството си и много близки станахме с жена му и той самия. И аз като пеех в къщи „Весел ти бъди" и „Нева Санзу", там ги учих на Рила като ги прави Учителят на 5-тото езеро и казва: „Надежда, ела, напред седни, да можеш да ги научиш, като отидеш в Айтос, да ги предадеш." Та ги пеех и хубавичко пеех. Този, като се дигне сутрин да цепи дървна, така застава да ме слуша. Той слуша музика всяка заран от мен, и като излизаше на разходка над Чортлен, казал на Добри: „Много хубаво пее Надка." Такива едни хубави отношения имахме. След туй ние излязохме от нея къща, те ни идваха на гости. Идва 9 септември 1944 година, уволняват го него, но понеже на никого не е правил лошо, макар че е бил началник в полицията, не го представиха да го съдят Жена му, учителка, я уволниха. Тя започна да идва всеки ден у нас, Близки защото бяхме. Вика: „Наде. другаде не мога." Мъжът и седи в къщи, плаче, две дечица, няма пари, нищо няма. Един ден тати идва у дома и казва: „Наде, какво стана с Коларов?" Рекох: „Сигурно го преживява трудно. Еленка я уволниха, бягат, тичат, да може да се настани тя поне като учителка на работа." Така, Добри, и той беше в къщи. „Елате с мен." Носим в една кошница 1-2 кг захар, кашкавал, носи и други още работи, каквито е имало, лук, боб, леща, така и 500 лева пари. Ние отиваме у тях и „Добър вечер" - той седнал така. клюмнал и дечицата наоколо. „Къде е Еленка?" - „Ами, Наде, ходи да купи лимони за татко им." Казвам: „Бай Славко, баща ми ви поздравява и от него ви носим една кошница продукти." Дадохме 500-те лева и това, което носим. Значи глобата от 50 лева, за нея той се сети, Рекох: „Няма нищо, недейте си спомня това." И след малко дойде Еленка, и тя се разплака и така. Той се сещаше вече какво е направил. Беше се сменила властта и сега беше никой, без работа. Добре, че не го тикнаха в затвора, както правеха с други бивши. В.К.: Значи глобата от 50 лева се превръща в 500 лева. Дарение. Надка: Такива спомени. Те са малки, дребни спомени, но пълни с живот. Нямаше кой знае какви спомени от живота на баща ми, това беше. В.К,: Как, много спомени има, напротив. Малки, но важни. Малките неща изграждат човешкия път, само ако в тях има живот. Има ли живот, ще има и път. За нас е важен пътят на ученика.