315. ХЕЙ БРАТКО, ТИ ЛИ СИ БИЛ

Имам място край селото. Години наред каквото посея, нищо не мога да прибера, все зян си става. С каквото и да го посея, пролетно ли, лятно ли, все ще се намери някой чобанин да го стори зян. Чудех се какво да правя. Един ден, когато посятото вече беше доста избуяло, реших да го пазя цяла нощ и всяка нощ. Вечер късно си вземам яморлука и без някой да ме види, отивам на мястото и се потулвам. Това правя няколко нощи наред. Една нощ късно, към полунощ, чух шум от стъпки на добитък, а звънци не се чуваха, защото бяха запушени. Явно бе, че чобанинът нарочно идваше да си напасе стадото с избуялата царевица. Постоях малко, за да видя да не би овцете случайно да се влезли. Но видях, че пастирът стоеше на края и ги наблюдаваше. Станах и отидох при него, познах го и му казах тихо: „Ти ли си бил, бе Ставре, който ми правиш пакост всяка година? Хайде, друг път не прави така!"

Оставих го и си тръгнах. Той веднага изгони стадото. Аз не го заявих на общината, нито казах на някого, но от тогава вече зян не ми се стори. Разбрах, че бях победил с благост и любов. Знаех аз, че огън с огън не се гаси.

Разказал: дядо Димитър от с. Лясково.