290. МОЛИТВАТА НА КЕРЧО

Бях малко момче, едва десет-дванадесет годишен, когато един ден ме изпратиха в Балкана с волска кола за дъски. Нощувах в съседното село и сутринта продължих за нашето село, вече колата бе пълна с дъски. Бях още далеч от селото, а трябваше да мина реката. След като минах същата, воловете се отклониха на една страна и оста се закачи отстрани за пръстта, и колата спря. Чудех се какво да правя. Нямаше кой да ми помогне. Колата беше пълна, а освен това бе и нагорнище. Дойде ми на ум да се помоля. Помолих се и като из невиделица една група копанари от 7-8 души ме настигна. Видяха затруднението ми и веднага ми се притекоха на помощ. Решиха да се разтовари колата, за да се облекчат воловете. Грабнаха всеки по няколко дъски и ги изнесоха горе на равното. Отместиха колата с лост. Оста се освободи и воловете потеглиха и изкараха колата на равно. Копанарите натовариха колата и продължиха пътя си, а след тях и аз към село.

Разказал: Керчо Василев.

1959 г. - Страцин.