191. БЕЗЛИЧНА КАРТА

През 1927 година заболях. Лекарите бяха на различно мнение за същината на болестта ми. Докато едни казваха, че е язва, други казваха, че е нервен стомах, а трети - друго. По това време се чуваше, че някъде към град Лом намерили някакъв лековит извор, чиято вода лекувала всички болести. Взех си една дамаджана и тръгнах за Лом. Но по пътя дамаджаната ми се счупи и аз се отказах да ходя на ломското изворче и слязох в София. Град голям, рекох си аз, има много специалисти, все ще намеря лек за моята болест, затова се опътих към Александровата болница. Там чаках няколко часа, но след това се отказах и се върнах в града привечер, за да намеря хотел за нощуване. Намерих хотел, но ми поискаха лична карта. Като проверих по джобовете си, оказа се, че не е в мене, поради което не ме приеха в хотела. Чудех се какво да правя, къде да нощувам. В това време един познат ми каза да ида на Изгрева при белите братя, там все можело да се намери място за едно нощуване. И понеже друг изход нямаше, отидох на Изгрева, без да бях ходил друг път. На следния ден гледам пред приемната на Учителя събрани хора, които чакат ред за приемане. Помислих си, защо да не отида и аз да се срещна с него, все ще ми каже нещо за моята болест. Забравих да кажа, че аз вече бях чел няколко от неговите беседи и отчасти бях запознат с идеите на Бялото Братство.

Наредих се и аз да чакам своя ред. Но след като почаках няколко време, разколебах се и си тръгнах за гарата. Бяха ми казали, че Учителят можел да чете мислите. Ако е тъй, защо не познае и ме извика? Но след като това не стана, аз се усъмних и си тръгнах за Ямбол. Като пристигнах в града, срещнах се с брат Абажиев, човека, от когато бях вземал и чел беседи, разказах му всичко. Той ме изслуша внимателно, след което ми каза, че за да се срещна с Учителя, трябвало да имам писмо или някой да ме представи. „Ние пак ще отидем", каза той. „Скоро ще има събор и аз ще те заведа."

Дойде време за събора и ние пристигнахме в София. Помня, че на този събор Учителят говори за „Пътя на ученика". След събора аз пак пожелах да се срещна с Учителя. Чаках половин-един час, но ето че пак ме връхлетяха мисли на съмнение и колебание. Аз вече бях готов да напусна опашката, но в същия миг Учителят излезе и ние се намерихме лице с лице. Учителят ме прие и ми посочи стол да седна. Аз седнах, но в същия миг като че ми се зави свят, като че потънах в някаква бездна. Колко време бе минало, не зная, но по едно време Учителят ме попита: „Какво има?" Тогава дойдох на себе си и взех да му разправям за болестта си. Учителят, след като ме изслуша търпеливо, ми каза: „Няма нищо. Всичко ще мине. Ще си правиш лек масаж на коремната област с намокрена дясна ръка в студена вода." Визитата свърши. Станах, целунах му ръка и си излязох.

След като пристигнах в Ямбол, пак отидох на лекар, който ме прегледа и предписа лекарство. Отидох до аптеката, купих лекарствата и си тръгнах за дома. Но изведнъж ми дойде едно силно внушение отвътре: „Защо ти са тия боклуци? Хвърли ги." И аз веднага ги хвърлих на улицата. Върнах се у дома, почнах масажа по метода на Учителя и оздравях.

Ето така моето страдание ме заведе най-после при Учителя.

В живота често става така, че се зареждат верига от събития, които водят все към една и съща разумна цел. Такъв е случаят и с болния брат от Ямбол, който тръгва да търси лек за своето страдание към Ломското изворче, но дамаджаната му се счупва и се отказва от изворчето. Слиза в София, за да се прегледа при най- големите специалисти, но се отказва и от тях. Отива да търси хотел, но няма лична карта. Насочват го към Изгрева, който след като нощувал там, явило се желание за среща с Учителя, което се реализирало едва при второто му идване. Запознава се с Учителя, който му дава метод за лекуване. Оздравява, но вече се е свързал с Учителя и идеите му и става ревностен последовател.