77. СЛЕД ЧЕТИРИДЕСЕТ ДНИ

„Съпругата ми се помина. Останах сам между четири стени. Няма с кого дума да разменя. Толкова ми стана неудобно и непоносимо. Сякаш светът ми стана тесен. Сякаш нещо отвътре ме мъчеше и задушаваше. Моята единствена утеха бяха беседите на Учителя. Когато ги четях и препрочитах, много въпроси ми се доизясниха. Светлината на ума ми се увеличи. Вече много неща, които срещах в заобикалящия ме живот ги виждах в нова светлина. Радвах се, че бях намерил този духовен път, по който Учителят ни води.

Един ден, когато четях едно томче от беседите, срещнах нещо, което отблизо ме заинтересува. Понеже много тежко изживях раздялата с моята другарка, това ми дойде като балсам. „Вие скърбите за вашите заминали близки! А те са около вас. Само дето не ги виждате. Ако силно пожелаете, може да ги видите, но трябва работа. Ще ставате в дванадесет часа, в полунощ, и ще се молите за тях. Без да прекъсвате нито веднъж. На четиридесетия ден ще ви се явят."

Реших да направя опит. Направих го и жена ми се яви, във вид до кръста. Погледна ме и пак постепенно изчезна.

Горният опит ме увери, че има и друг свят, който ние сега, с нашите физически очи не виждаме, защото той е по-ефирен."

Село Тополица, 1940 година.

Разказал Димитър Славов.